Годината е 2009. Списание Нея тъкмо прохождаше, за да измине (за съжаление) твърде кратък път. В края на 2010 заговорхиме за Нея в минало време и с носталгия. Но както пише Мария Касимова (главен редактор и съосновател): „Интересно е как нещо е спряло да съществува, а по някакъв начин все още има знаци за присъствието му“.
Ето тук малък знак за това присъствие мое интервю с Тилда Суинтън от далечната 2009.
Един турист в Холивуд
Тилда Суинтън за играта й по ръба
на предизвикателствата и за промените от майчинството
Участвате както в независими филми, така и в големи касови продукции, но не правите компромиси. Как постигате този баланс?
TC: Мислех, че ще кажете „и не правите никакви пари“ (смее се)… Мисля, че съм в изключително приливилегирована позиция – работя предимно с хора, които ми допадат. В киното попаднах чрез филмите на Дерек Джарман. Имах шанс да работя само за него осем години. Така натрупах опит в една много свободна среда, която ми позволи да развия определен усет и собствен стил на работа. Когато Дерек почина през 1994 г., загубих своя основен работодател, но вече имах дълъг опит и хората ме познаваха. Режисьорите започнаха сами да ме търсят. Разбира се, има и много, които не ме търсят. Но това е чудесно – за щастие работата ми държи някои от тях настрана (смее се).
С какъв тип режисьор предпочитате да работите?
ТС: Повечето от режисьорите, с които съм работила и работя, не са просто кинематографисти с изявен артистичен почерк, а хора с образование в областта на изящните изкуства. Ако съм честна, гледам на себе си като на модел на художници или скулптори.
Това важи ли и за опита ви в Холивуд?
ТС: Американската ми филмова авантюра беше едно особено откъсване от дома. Нямам предвид дом в буквален, географски смисъл, а по отношение на това, че трябваше да работя в непознатата ми атмосфера на голямо филмово студио. За мен всичко там беше екзотично и тайнствено. Продуцентите се свързаха с мен в Шотландия с молба да замина и аз го сторих. Планината отиде при Мохамед, а не обратно. Мисля, че това е показателно за развитието и разширяването на кръгозора в системата на киностудията. Продуцентите подготвят касови продукции, но гледат и филми като „Орландо” на Сали Потър. До съвсем скоро беше нормално да са гледали само други големи студийни продукции. Но тази ми авантюра е към края си. Бях турист в Холивуд, вече е време да се завърна, чака ме много работа у дома.
Например по фестивала CINEMA OF DREAMS, който организирахте в родния си град? Как се чувстватев ролята на фестивален директор?
ТС: Директор на фестивал е малко силно казано, нашият фестивал е по-скоро купон (смее се)… В почти всяко градче на Европа има по някой магазин, за който възрастните си спомнят с носталгия – това преди беше кино! И в моя роден град има една изоставена бинго зала, която наех абсолютно на риск – тогава нямах никакви пари. Малко по-късно спечелих „Оскар“ и сумата от наградата стигна точно за наема на залата за година. Исках да превърна това изоставено място в кино, исках да прожектирам там филми всяка събота. И то филми, които не вървят по големите мултиплекси. Затова с моя добър приятел, критикът Марк Казънс, решихме да направим фестивал през август миналата година като вид тест за бъдещото кино. Синовете ми, близнаци, тогава бяха на 10 и също помагаха в организацията. Не успяхме да направим сериозна реклама, обявихме го само във Фейсбук. Но дойдоха около шест пъти по-вече хора от очакваното и отколкото можехме да поберем в залата!
Какви бяха реакциите им?
ТС: Показахме „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“ на Фасбиндер и това беше най-добрата прожекция на този филм, на която някога съм била! Гледала съм го безброй пъти сред различна публика. Този път го гледах сред шепа възрастни дами, деца и хора, които никога преди не бяха чували за Фасбиндер. Филмът ги грабна. Никой не си тръгна! На другия ден дойдоха пак, за да видят следващите прожекции в програмата. Беше фантастично! Показахме им Параджанов, Фелини, филми от Иран… Можете да погледнете списъка онлайн (www.cinemaofdreams.co.uk).
Входът струваше само 2-3 лири. За някои филми имаше специални условия – ако някой дойде на шотландски филм с шотландска поличка, влиза безплатно. На „Аз пея под дъжда“ пък влизаха безплатно зрителите, облечени с шлифер. А ако някой донесеше домашни сладки,
можеше да влезе навсякъде без пари…Смятаме да продължаваме в същия дух. И прерастваме в международен пътуващ фестивал. Със съдействието на шотландското правителство през март ще показваме шотландско кино в Пекин.
Значи китайците трябва да носят домашно приготвен ориз, за да влязат безплатно?
ТС: Не (смее се) – трябва да носят шотландски поли.
Каква е сега ситуацията при шотландското и британското кино? Има ли разлика в сравнение с времето на Дерек Джарман?
ТС: Дерек е чудесен пример за творец с международна значимост, който успя да се наложи и остави отпечатък. Включително у дома, въпреки че Англия като всяка малка страна е много добра в потъпкването на най-великите си творци. Много е важно, че той успя да се наложи в британското кино преди около 20 години. Макар да се оплаквахме колко ни е трудно да правим филми заради политическия климат на Тачър, трябва да призная, че тогава нещата стояха по-добре за нас. Поне от културна гледна точка. Тогава във Великобритания имаше специално финансиране на киното, което вече не съществува. Британската киноиндустрия ни отпускаше по малко пари на филм с презумпцията, че ще получим по толкова и за следващите пет. По такъв начин човек имаше самочувствието, че ще може да се развие като творец. Сега всичко се определя от пазара.
Във филмите „Орландо“ и „Константин“, а и в театрални пиеси играете мъжки роли. Съвпадение ли е?
ТС: Не. Усещам ходенето по въжето на половата идентичност като нещо естествено за мен. Представата ми за идентичност от какъвто и да било вид е, че тя изобщо не съществува (смее се). Със сигурност мога да кажа като Орландо – „да, може би съм жена“. Макар че все още не съм се сдобила с широк ханш и огромни гърди. Опитах се да го направя в „Джулия“, но после всичко изчезна… (смее се). Не зная дали сте гледали „Джулия“ на Ерик Зонка, но за мен тя беше символ за женственост. А откакто станах майка, се интересувам какво се случва с човек, когато стане родител. Усещането за частиците от себе си, които реално губиш, и тези, които запазваш… Или пък при остаряването! Да вземем за пример филмът на Дейвид Финчър “Странният случай с Бенджамин Бътън”. Ролята ми е на жена, чийто живот е преминал в съжаление. Когато е била на 19, тя е имала възможност да преплува Ламанша, но се е отказала и после съжалява за това. По-късно обаче, в доста напреднала възраст, тя все пак го прави! Тази идея много ме вдъхнови. Ние сме ограничени от предразсъдъка, че някои неща се правят в точно определен ред. Този ред не ми се струва правилен. Ако не си се налудувал през пубертета, може да дивееш на средна, даже на пенсионна възраст. В момента децата ми са на единадесет, а човек се връща към възрастта на децата си. Така че в момента се чувствам на единадесет.
Над какво работите в момента?
ТС: Тъкмо заснех с Лука Гуаданино филм, който се казва Io Son Amore („Аз съм любов”), но ние го наричаме „Висконти на LSD”, защото е нещо като жест към Висконти. Надяваме се скоро да се появи на някой фестивал. С Лука сме приятели отпреди двайсетина години. За мен той е велик режисьор, комуто предстои да направи истински филм (смее се) – досега е правил няколко късометражни. Той един от най-големите киноестети, които познавам. Надарен е с изключителна чувствителност, в него има нещо истински класическо и същевременно истински модерно.
кино и кафе 