Нейните обувки

„Вчера бях отново в съда в Пазарджик, след 20 години. Съдията ми се извинява многократно, че няма край. Предложи ми компенсация от 20 лв. за пътните разходи. Отказах я.“ Това написа вчера моя добра приятелка във фейсбук. Допълни, че ще говори вече публично. Не обяснения на „лични“ или само между нас си. Става дума за групово изнасилване и последвал скок от 5-ти етаж в опит за спасение. Понякога обаче животът се меси в законите на физиката. Гравитацията се стоварва върху приятелката ми, но не докрай. Жива е. Оттогава са минали почти 20 години. Да повторим бавно и на на глас. Двадесет години. Все още няма развитие по делото, няма наказани, няма последствия за извършителите. Всъщност, горният статус трябваше да „взриви“ интернета, както е модно да се казва напоследък. Не го направи.
Взривът дойде от друго място и беше малко или много тематично свързан с горното. Миглена Ангелова заяви (също в статус),  че някои жени си заслужавали боя, и тя не виждала защо мъже ще се опитват да извървят километър в дамски обувки. Събитие, организирано от „Алианс за защита срещу домашното насилие“, на което червените обувки в мъжки крак са само символично фенерче, насочено към един отдавна вмирисан боклук. Боклук, смитан от години насам грижливо под килимите в някои домове, под ковьорчетата пред входовете на апартаментите и под твърдата постелка на не-съпричастието. Сигурна съм, че съдът в Пазарджик щеше да има няколко „неразрешени“ дела по-малко, ако някой се беше намесил навреме (не ми казвайте, че никой никога нищо не забелязва! И, че жените сами си го „просят“). Сигурна съм, че за насилието над жени трябва да се говори по-често и ПО-ГРЪМКО. Защото у нас, явно дори самите жени считат, че е в реда на нещата да ги удариш, да ги изнасилиш, да ги наругаеш. Е, както се казва, имам новина! Не е.
Нека разговорите започнат.

Крушки и опашки

Рано сутринта на 14ти февруари цял Берлин мирише на варени картофи. Метрото пъпли претъпкано. Де що има киноман е нарамил програма под мишка и тръгнал да се реди на опашка за филмовия фестивал Берлинале. Но Берлинале означава само едно – чакане. Опашка за билети (дори да имаш акредитация ти трябва билет), опашка пред киното, опашка пред тоалетната, опашка след тоалетната за да влезеш отново в залата. Най-често обаче не влизаш никак в залата, защото разпределянето на билетите е нещо като военна купонна система. Непрекъснат недоимък. Пред входовете на кината хора с нервни тикове се озъртат за търговия на черно. Други вадят спални чували и прекарват нощта пред билетните каси в търговския център на Потсдамер Плац. Тази година съдбата се подигра именно на тези стоици. Рано сутринта в петък, 9ти февруари, сигнал за тревога накара охраната да опразни центъра – въпреки протеста на недоспалите. В 9:30 стана ясно, че причина за тревога няма, автоматичната аларма сама се е включила. Бунт на машините срещу изкуството. Опашките, обаче, освен криза са и шанс – например за интересни срещи.

Ларс фон Трир и Ник Кейв

IMG_20140213_122814[1]

Вечерта на 14ти февруари, безистена на кино Синемакс. Двама полски клошари се навъртат около чакащите. Единият прилича на Ларс фон Трир – няколкодневна русолява брада, мрачно-сърдит поглед. Носи ръкавици, сигурно за да прикрие тауировката на ръката си, по която биха го разпознали. Другият е с черна мазна коса, внушителни вежди. Абсолютен Ник Кейв.  Ларс фон Трир и Ник Кейв предлагат водка на опашката. От съпричастност, някак.  „No, thanks“, отклонява публиката любезно. След всяко „не“ двамата обръщат по глътка. Половин час по-късно става ясно, че rien ne va plus,  никого повече няма да пуснат в киното. Ала брожението пред залата не спира, защотото операторът на филма, който ще върви, не е успял да влезе в киното. И няма и никакъв шанс да го стори – охраната е неумолима. Операторът, мъж на ръба на нервна криза, се опитва да телефонира с някого. Няма обхват. Няма късмет. Нищо си няма. Отчаян, посяга към бутилката на двамата другари, които гледат отстрани. Те му я подават със замах, (най-сетне някой ги уважава!), но водката е свършила.  F*ck you, Lars, това със сигурност беше поредната ти провокация.

Майките

Вампирите са истински пънкари и никога нема да умрат. Даже Джим Джармуш ги покани наскоро да преминат прага на артхаус-киното. Чакам на опашка за вампирското mockumentary на режисьора на Flight Of The Conchords. Девойка вляво вади сандвич от чантата си и чесновата му нотка влудява всички. Тълпата иска кръв – все пак повечето от тях са хора, които прекарват дните си в галоп от опашка към опашка, живеят на адреналин, вода и бонбони против кашлица. Натискът расте. Оказвам се притисната в корема на суховата висока дама. В този момент киното отваря паст и поглъща само четвърт от чакащия планктон. За останалите усилията отново са били всуе, животът няма смисъл, а смъртта също не е решение, защото може да станеш вампир, да снимат филм за теб, а на Берлинале да не те пуснат на премиерата му. В крайна сметка на стълбите оставаме сами с петната от размазан сандвич, разпоредителите и високата суховата дама. Изглежда отчаяна. „Със сигурност ще успеете за някоя друга прожекция“, успокоявам я. И това няма да ми помогне, въздиша тя. Заедно с разпоредителите сядаме на стълбите и тя ни разказва, как дъщеря й е станала член на детското жури. Как всеки ден чака дъщеря си в това кино и досега не е успяла да влезе на нито една прожекция. Вече живее във фоайето като Том Ханкс на летище. Добре, че фестивалът свършва след няколко дни. Разпоредителите кимат разбиращо).

В последния ден на фестивала правя сетен опит да видя вампирския филм. Акредидациите в тази неделя, наречена „ден на публиката“, имат стойността на обелка от картоф. Повечето критици и кинаджии са си заминали, останала е само берлинската пехота. На черния пазар се предлага голямо количество билети – за филми, които никой не иска да гледа. Горе-долу две трети от програмата. За сметка на това за останалата желана трета няма никаква надежда за пробив през опашките. Отново си казвам, че това е последното Берлинале, на което ще стъпя (няма премиери, добрите филми така или иначе тръгват точно седмица по-късно по кината, наградите предизвикват многократен фейспалм), но този фестивал е истински вампир. Макар и безкръвна сянка сам на себе си, не умира. До нови срещи по опашките!