Краят на булеварда

„Казвам се Долфи Смилер. На английски – Смайлер“ – представя се глас зад кадър в късометражния документален филм Краят на булеварда (Boulevard’s End). Мястото е „Венис Пиър“, Лос Анджелис.  „Уошингтън Булевард“  свършва,  океанът започва.
„Обичам да пея от сърце“, казва Долфи Смилер и тананика нестройно мелодия – на пресекулки. Ако се съди по гласа му, сърцето му вече трябва да e влязло в (най-малко) деветата декада на живота. Камерата следи хора, които ловят риба, разхождат се. Спокоен следобед на вълнолома. Долфи начева първата строфа от песента на Меки Ножа от Опера за три гроша:
„И акулата, тя има зъби…“, а старческият му глас трепери. После рязко спира. „Не помня вече песните, знам само началата“, извинява се той. „Една песен обаче знам до края“ (казва и започва да пее):
„О, Бухенвалд, да те забравя аз не мога,
съдба защото си ми ти.
Сал който те напусне, той разбира
красивото на свободата да цени“*

***
За съжаление, филмът не спечели награда на фестивала в Потсдам, където го гледах. Но след това научих малко повече за песента. През 1938-ма година се появява „мода“, концентрационните лагери да имат собствена песен. Командантът на Бухенвалд, прославилият се с бруталност Артур Рьодл, също пожелава такъв  химн на лагера. Остава обаче недоволен от официалните, специално написани песни и затова предлага 10 марки на затворниците, ако сами напишат химна си. Сред лагерниците се оказва либретистът на Лехар, някога цененият и прочут поет Фриц Льонер-Беда. Музиката идва от не по-малко прочутия за времето си във Виена кабаретист Леополди. Написаната от тях песен толкова харесва на Рьодл, че той принуждава затворниците да я пеят сутрин, обед, вечер – под строй. Ако някой сгреши строфа или излезе от такт, бивал бит и малтретиран. Затова лагерниците измислят сложна система за подредба на строя – най-музикалните отпред и близо до Рьодл, останалите само отваряли уста.
Авторът Фриц Льонер-Бреда е преместен година по-късно в Аушвиц, където е пребит до смърт. Лагерфюрерът Рьодл се самоубива през 1945. Долфи Смилер, който вероятно е бил сред редиците близо до ухото на Рьодл, оцелява. Чуйте.
***

и тук историята на спасяването му

*
Преводът е мой и свободен. По-скоро опитах да запазя ритъма. Припевът продължава така (превод от статията за Льонер във wikipedia):

O Buchenwald, wir jammern nicht und klagen,
und was auch unser Schicksal sei,
wir wollen trotzdem Ja zum Leben sagen,
denn einmal kommt der Tag, dann sind wir frei!

O Buchenwald, we don’t cry and complain;
and whatever our destiny may be,
we nevertheless shall say „yes“ to life:
for once the day comes, we shall be free!

Advertisements

Детската закуска и червеният тиган

Кокосово масло, ми рече мама,
се прави от кокоси, то се знае.
Зехтинът – от маслини само.
(А може ли от нещо друго да е?)
Сега когато знам, и край –
изтръпнах, щом я чух да казва:
“Я, бебешкото олио подай!”
О, малкият ми брат загази!
(Алън Катц в превод на Петя Кокудева)

Детските неща, както и совите, често не са това, което са. Например, детският паралич или детският аутизъм не изчезват магически, когато дадено дете навърши 16 години. И двете са неврологични състояния, които се проявяват в детството, но продължават цял живот. Затова Международната класификация на болестите (МКБ-10) не предвижда пируети около диагнозата след навършване на пълнолетие. Теоретично, тази класификация би трябвало да важи и в България. Теоретично. На практика много лекарски комисии принуждават родителите на деца с различни увреждания да се съгласят да променят диагнозата на шизофрения (най-често) или на умствена изостаналост при навършване на 16 години. Досещате се, обаче, че една диагноза не е само няколко букви върху формуляр, а носи със себе си последствия за начина на живот на засегнатото семейство. Променя условията за пенсия, лекарски услуги, индивидуални помощи. Условията, които трябва да се покрият за адекватна рехабилитация. Реално, това е изтласкване извън границите на системата.

Затова на 3-ти април родители на засегнати деца излязоха на протест в 10 града в страната. В София децата и семействата им бяха обградени от тежка жандармерия. По думи на очевидци, министър Калфин счел тази мярка за необходима – „За да не се гоним после по София„. На фона на това изказване, исканията на родителите изглеждат като недостижима утопия. Кой се страхува от няколко различни деца? И колко тежки полицая са необходими, да опазят София от тези толкова страшни майки?

Наскоро гледах чудесен кратък филм за малкия Анатол, който влачел след себе си шумен, червен тиган. Възрастните го пъдели, другите деце не разбирали как да играят с него, тиганът пречел. Всички виждали единствено тигана и шума му. Докато един ден Анатол срещнал една дама, която му показала как да ушие торбичка за тигана си. Как да покаже, че Анатол не е единствено и само пречещ тиган. За съжаление, целият филм все още не може да се намери онлайн, но обещавам да го пусна, когато това се случи. Дотогава, ако се питате как може да се помогне на семейство, което има различно дете, ето тук няколко съвета.

Не се отдръпвайте, останете в контакт с тях. И по думите на психолога Теодора Бочукова: „нека хората, на които се помага, остават автори на нещата, които се правят. Защото те са експертите и те знаят най-добре какво е необходимо“. Тоест, бъдете наоколо както бихте били с всеки един друг приятел.

Ах, да – и тук една петиция.

<p><a href=“https://vimeo.com/92037593″>La petite casserole d’Anatole (extrait)</a> from <a href=“https://vimeo.com/user24698276″>JPL Films</a> on <a href=“https://vimeo.com“>Vimeo</a&gt;.</p>