Голямата игра

От няколко месеца си губя времето с една игра, Clash of Clans. Както при други multiplayer стратегии, и тук си строиш село, ставаш член на някой клан, трепеш се с други играчи, целият ти клан се трепе с други кланове – въобще, патаклама, строежи, пак патаклама и опити да си запазиш селото, честта и ресурсите, докато ограбваш врага. Ах да, също така е важно да мислиш за благото на целия клан и да даряваш трупи на съселяните си.

В началото, още неопитна, се включих в един германски клан. По местоживеене, един вид. Твърде бързо разбрах, че другарите ми много СТРОГО се придържат към правилата, които са си поставили. Например, съотношение на подарени и приети бойни единици (2:1), брой на трофеите, и какво ли още не. Адски се напрегнах и нервно се тресях в електричката, дали всичко ми е наред, колко стрелци дадох, колко варвари измряха и с колко строежа съм изостанала за седмицата. Рекох си, тц, не може повече така. Вдигнах си чукалата и варварите и отидох в  англо-саксонски клан: The Targaryans. Гарант за сила и успех. При тях няма значение кой си. Няма значение, колко правила си спазил. Но има значение колко постигаш в битка. Тъкмо свърши една война, хоп, въвлечени сме в нова. Една вода нямаш време да пиеш между боевете. Пак се напрегнах в електричката, че не се бия достатъчно в живота. Постижения, постижения, постижения. На война като на война..

Е, казах си, Омръзна ми. И се включих в клан с лежерни български играчи на име „България“ (доста изчистено име, в сравнение с безчетните „България 681“, които миришеха на патриотично долнище). Още с влизането ми в клана, веднага получих напътствия за живота как да си построя селото. Не така, а иначе. Слушайменесега!! Загубих време да обяснявам, че си имам МОЙ план за живота и играта. Че ако имам нужда от съвет, ще си кажа. Различните цели имат различни пътища към тях и прочие.

И така, след като си премерихме пишките, чия стратегия е най-яката и правилната, и моята взе, че се оказа яка, започнаха едни небрежни подпитвания.
– Ти, сега, платила ли си за т’ва ниво? Колко gems си си купила?
– Не съм плащала – казвам.
Насреща ми вее хладина и недоверие. Никой от играчите в „България“ не вярваше в добруване, което не минава директно през джоба или стомаха. Постепенно разбрах, че „посрещането“ в началото (онова с досадните напътствия), има просто обяснение. Съиграчите ми бяха като колективен организъм, който се дели на много крайници и една глава. „Главата“ мисли. Тя е законодател, оракул и родител ведно. Тя казва, крайниците изпълняват.

– Ей, я ми виж селото. Сега к’во да правя?
– А сега?
Та значи, крайниците зависеха от мнението на „главата“ дори за най-елементарни ходове, за които играта сама ти напомня в удобни двуредия, докато зарежда. Ако ги прочетеш. Но, от друга страна, така загубата никога не е лична грешка, ами ей на, съдба.
– Яко паднах, ама щото Пешо ми каза да взема само пет стрелци.

Самият лидер на клана не беше много наясно с основните си функции. Онзи ден нов редови член вика в чата:

– Ей хора, искам да стана лидер!
– Питай Никола, той е лидера – отговарят му.
– Никола, направи ме ко-лидер! – казва новият.
– Как става т’ва? – пита Никола.
– Ами цъкаш тук, ставам старши, цъкаш два пъти, ставам ко-лидер.
– Готово. Ама к’во значи сега тва, дет направих? – пита накрая Никола.

Та уж на игра, в един миг ми стана ясно колко лесно е да станеш лидер у нас. Намираш някой, който да цъкне където кажеш, и чак след като вече е цъкнал да те попита, а бе аз к’во направих?

Една голяма глупост, идеше ми да кажа, като отдавна вече не мислех за играта. Ама си замълчах. Не ме разбирайте погрешно, клан „България“ не е България. Междувременно си намерих друг, читав български клан, в който си играя на спокойствие. Просперираме. Но това не прави клан „България“ по-малко реален. С други думи, дано повече хора са прочели правилата на играта до 25ти май и да са погледнали кой точно нов играч (с широка усмивка) казва, „братчед, я цъкни тука да стана лидер“.