Мини фестивал

Когато човек се върне от кинофестивал, иска да досажда на всички, кaто ги дърпа за ръкава по цял ден и вика ВИЖ, ВИЖ, ВИЖ ТОЯ ФИЛМ!
Та значи, вижте няколко станали ми любими късометражки от селекцията на фестивала на анимационното кино в Щутгарт.

1. Whole на William Reynish

В „реалния“ живот този филм е заснет на стереоскопично 3D, като то е част от историята. Но и без стереоскопията Whole е перфектен. Преди да пуснете клипа, натиснете долу вдясно CC (choose captions) за английски субтитри. Филмът е близо 12 минути, ако нямате време – минете направо на 2, той е 1 (минута)

 

2.Hot Dog на Jason Reicher

Тук малко се изложих, като казах, че ако Бекет беше написал късометражка, щеше да е тази. Оказа се, че Бекет вече бил писал късометражка, а именно кратък филм на име Филм. Значи, да се поправя, ако Бекет можеше да анимира, щеше да направи този гениално-абсурден излет из живота на патица, продавач(ка) на хотдог.

 

3.Light Motif на Frédéric Bonpapa

Синестезия в реално време. 18 музиканта, един примат, няколко цивилизации и само една огромна емпатия за край. По композицията Music for 18 Musicians, Section II на Steve Reich.

 

4. За край още един музикален клип. И на него няма да се спирам с някакво много- или малословие, press play.

Advertisements

Краят на булеварда

„Казвам се Долфи Смилер. На английски – Смайлер“ – представя се глас зад кадър в късометражния документален филм Краят на булеварда (Boulevard’s End). Мястото е „Венис Пиър“, Лос Анджелис.  „Уошингтън Булевард“  свършва,  океанът започва.
„Обичам да пея от сърце“, казва Долфи Смилер и тананика нестройно мелодия – на пресекулки. Ако се съди по гласа му, сърцето му вече трябва да e влязло в (най-малко) деветата декада на живота. Камерата следи хора, които ловят риба, разхождат се. Спокоен следобед на вълнолома. Долфи начева първата строфа от песента на Меки Ножа от Опера за три гроша:
„И акулата, тя има зъби…“, а старческият му глас трепери. После рязко спира. „Не помня вече песните, знам само началата“, извинява се той. „Една песен обаче знам до края“ (казва и започва да пее):
„О, Бухенвалд, да те забравя аз не мога,
съдба защото си ми ти.
Сал който те напусне, той разбира
красивото на свободата да цени“*

***
За съжаление, филмът не спечели награда на фестивала в Потсдам, където го гледах. Но след това научих малко повече за песента. През 1938-ма година се появява „мода“, концентрационните лагери да имат собствена песен. Командантът на Бухенвалд, прославилият се с бруталност Артур Рьодл, също пожелава такъв  химн на лагера. Остава обаче недоволен от официалните, специално написани песни и затова предлага 10 марки на затворниците, ако сами напишат химна си. Сред лагерниците се оказва либретистът на Лехар, някога цененият и прочут поет Фриц Льонер-Беда. Музиката идва от не по-малко прочутия за времето си във Виена кабаретист Леополди. Написаната от тях песен толкова харесва на Рьодл, че той принуждава затворниците да я пеят сутрин, обед, вечер – под строй. Ако някой сгреши строфа или излезе от такт, бивал бит и малтретиран. Затова лагерниците измислят сложна система за подредба на строя – най-музикалните отпред и близо до Рьодл, останалите само отваряли уста.
Авторът Фриц Льонер-Бреда е преместен година по-късно в Аушвиц, където е пребит до смърт. Лагерфюрерът Рьодл се самоубива през 1945. Долфи Смилер, който вероятно е бил сред редиците близо до ухото на Рьодл, оцелява. Чуйте.
***

и тук историята на спасяването му

*
Преводът е мой и свободен. По-скоро опитах да запазя ритъма. Припевът продължава така (превод от статията за Льонер във wikipedia):

O Buchenwald, wir jammern nicht und klagen,
und was auch unser Schicksal sei,
wir wollen trotzdem Ja zum Leben sagen,
denn einmal kommt der Tag, dann sind wir frei!

O Buchenwald, we don’t cry and complain;
and whatever our destiny may be,
we nevertheless shall say „yes“ to life:
for once the day comes, we shall be free!

Никипиаг

Никипиаг означава „истинска храна“ на езика инупиат. Само пиаг значи просто храна – обикновена, ежедневна. По тази езикова логика филмът On the ice всъщност е никифилм – истински, далече от баналното.  Заснемането му също не е никак обикновено, защото снимките са били в град Бароу, Аляска – далече зад полярния кръг. Разговарях с режисьора Андрю Маклийн и актьорите Джосая Паткотак (15) и Франк Ирелан (17) в една полярно студена февруарска сутрин (няколко часа след като филмът беше спечелил Кристалната мечка за най-добър юношески филм на Берлинале 2011.)

Град Бароу, Арктическа Аляска. От ноември до януари там слънцето не изгрява, а от май до август не залязва. Градчето е обкръжено от безкрайност – лед, вода и небе. Всичко е толкова необятно, че по парадоксален начин предизвиква клаустрофобия.

 Кои са най-големите трудности при снимки в Аляска?

Андрю: На пръв поглед това е напълно невъзможна мисия. Техническото оборудване пренесохме с хеликоптери от Анкоридж. Заради студа екипът носеше дебели дрехи и тежки обувки, а това затруднява движенията – прави те по-бавен. Сред нас имаше хора от цяла Америка, някои от тях израснали във вечно слънчеви места като Маями. Въпреки че им бяхме направили подробен списък за екипировката – с конкретни марки – те пак мръзнеха ужасно. Най-големият проблем обаче остана ледът, защото непрекъснато се движи и нищо не е достатъчно стабилно. Например снимки в близост до водата са крайно опсани – условията могат да се променят за секунди. Трябва да си винаги нащрек. Друг голям проблем са стъпките в снега. Представете си прекрасна, чиста, бяла повърхност, която нищо не може да скрие – показва всяка стъпка, което затруднява дублите.

Каква част от актьорите бяха непрофесионалисти, местни жители?

Андрю: Всички. Кастингът ни отне три месеца и беше най-важната част от подготовката на филма. Обиколихме цяла Аляска и Арктическа Канада в търсене на подходящи хора. За мен беше важно те да могат да се идентифицират с героя си, да го разберат. Ролите са трудни, защото са емоционални и изискват автентичност. Едно от момичетата, което избрахме, беше избягала от вкъщи, от малкото селце Киана, за да дойде на кастинг. Други от участниците познавам отдавна, например аака – бабата на Кали, главния герой, е добра приятелка на майка ми.

Бабата (аака) заема много важно място в семейството на Кали, главния герой. Какви са отношенията между поколенията при инупиатите?

Андрю: В културата ни възрастните хора са на почит. Те се считат за пазители на знанието. Имат власт и сила. Това е наследство от годините на устна традиция, когато знанието се е предавало от уста на уста. Но днес разликите в поколенията са по-значителни, отколкото другаде. Например дядо ми, моят аапа, е бил обикновен ловец. Не е знаел какво са пари и как се използват до момента, в който не решил да изпрати майка ми да продължи образованието си извън Бароу. Тя от своя страна завършила колеж, а аз пък учих в Ню Йорк. Това е много бързо развитие в начина на живот. Опитах се да покажа това във филма – бабата на Кали говори на инупиак, а той отговаря на английски. Общността в Бароу се намира в момента в интензивен процес на трансформация.

Шпагат между традиция и съвременност?

Андрю: Странични хора трудно могат да разберат живота по тези места. Няма пътища. Няма съседни градове наоколо. В неделя сутрин не може да се събудиш с идеята просто да отскочиш до някъде другаде. Всеки познава всекиго. Това е специфична изолация. В последните години силно нарасна употребата на наркотици и алкохол, която води след себе си насилие, безработица, самоубийства. Това важи за цяла Арктическа Аляска. Затова семейните връзки, традициите и ловът са особено важни.

Франк: Децата в Бароу чакат с нетърпение да започнат да ловуват. Получаваме първата си пушка и снегоходки още на около седем.

Андрю: Да, аз получих първата си пушка, с детски размер (baby-gun), когато бях на шест. Стрелях по патици. По-късно ни приобщават към лова на тюлени. Това е съществена част от живота ни. Както деца в други части на света се учат да карат колело, така ние се учим да бъдем ловци. Но освен част от културата и традициите ни ловът е най-вече средство за препитание. В Аляска няма много възможности. Всичко е невероятно скъпо. Най-близката ферма е на хиляди километри разстояние. Трябва добре да заредиш фризера за месеци напред.

Josiah Patkotak© On the Ice

Кои са най-типичните ястия в Бароу? Във филма се споменават начиг и никиапаг?

Андрю: Никипиаг е общо понятие. Буквално означава „истинска храна“. Питателна, прясна, не от магазин или ресторант. В ресторанта се предлага е просто „храна“ – пиаг. А начиг е тюленово месо.

Как се приготвя начиг?

Джосая: Като всяко друго месо, например това на бялата мечка. Правим го сушено или замразено и осолено.

Какво промени филмът в живота ви?

Франк: Трябваше да играем двама много добри приятели, а ние в началото даже не се познавахме. Сега сме наистина много добри приятели.

Джосая: Научих много за филмите. Докато снимаш филм, много трябва да чакаш. Никак не обичам да чакам, затова обикалях около екипа, разпитвах ги. Особено ми хареса светломерът.

Макар действието се развива в Аляска и съдържа всички непознати елементи от живота там, филмът все пак е с универсално звучене.

Андрю: Да, филмът не е ограничен до едно място. След прожекции при мен идват хора и ми казват: „Невероятно, и аз така играя карти с баба си.“ Сигурен съм, че може да бъде разбран навсякъде по света.