Мини фестивал

Когато човек се върне от кинофестивал, иска да досажда на всички, кaто ги дърпа за ръкава по цял ден и вика ВИЖ, ВИЖ, ВИЖ ТОЯ ФИЛМ!
Та значи, вижте няколко станали ми любими късометражки от селекцията на фестивала на анимационното кино в Щутгарт.

1. Whole на William Reynish

В „реалния“ живот този филм е заснет на стереоскопично 3D, като то е част от историята. Но и без стереоскопията Whole е перфектен. Преди да пуснете клипа, натиснете долу вдясно CC (choose captions) за английски субтитри. Филмът е близо 12 минути, ако нямате време – минете направо на 2, той е 1 (минута)

 

2.Hot Dog на Jason Reicher

Тук малко се изложих, като казах, че ако Бекет беше написал късометражка, щеше да е тази. Оказа се, че Бекет вече бил писал късометражка, а именно кратък филм на име Филм. Значи, да се поправя, ако Бекет можеше да анимира, щеше да направи този гениално-абсурден излет из живота на патица, продавач(ка) на хотдог.

 

3.Light Motif на Frédéric Bonpapa

Синестезия в реално време. 18 музиканта, един примат, няколко цивилизации и само една огромна емпатия за край. По композицията Music for 18 Musicians, Section II на Steve Reich.

 

4. За край още един музикален клип. И на него няма да се спирам с някакво много- или малословие, press play.

Краят на булеварда

„Казвам се Долфи Смилер. На английски – Смайлер“ – представя се глас зад кадър в късометражния документален филм Краят на булеварда (Boulevard’s End). Мястото е „Венис Пиър“, Лос Анджелис.  „Уошингтън Булевард“  свършва,  океанът започва.
„Обичам да пея от сърце“, казва Долфи Смилер и тананика нестройно мелодия – на пресекулки. Ако се съди по гласа му, сърцето му вече трябва да e влязло в (най-малко) деветата декада на живота. Камерата следи хора, които ловят риба, разхождат се. Спокоен следобед на вълнолома. Долфи начева първата строфа от песента на Меки Ножа от Опера за три гроша:
„И акулата, тя има зъби…“, а старческият му глас трепери. После рязко спира. „Не помня вече песните, знам само началата“, извинява се той. „Една песен обаче знам до края“ (казва и започва да пее):
„О, Бухенвалд, да те забравя аз не мога,
съдба защото си ми ти.
Сал който те напусне, той разбира
красивото на свободата да цени“*

***
За съжаление, филмът не спечели награда на фестивала в Потсдам, където го гледах. Но след това научих малко повече за песента. През 1938-ма година се появява „мода“, концентрационните лагери да имат собствена песен. Командантът на Бухенвалд, прославилият се с бруталност Артур Рьодл, също пожелава такъв  химн на лагера. Остава обаче недоволен от официалните, специално написани песни и затова предлага 10 марки на затворниците, ако сами напишат химна си. Сред лагерниците се оказва либретистът на Лехар, някога цененият и прочут поет Фриц Льонер-Беда. Музиката идва от не по-малко прочутия за времето си във Виена кабаретист Леополди. Написаната от тях песен толкова харесва на Рьодл, че той принуждава затворниците да я пеят сутрин, обед, вечер – под строй. Ако някой сгреши строфа или излезе от такт, бивал бит и малтретиран. Затова лагерниците измислят сложна система за подредба на строя – най-музикалните отпред и близо до Рьодл, останалите само отваряли уста.
Авторът Фриц Льонер-Бреда е преместен година по-късно в Аушвиц, където е пребит до смърт. Лагерфюрерът Рьодл се самоубива през 1945. Долфи Смилер, който вероятно е бил сред редиците близо до ухото на Рьодл, оцелява. Чуйте.
***

и тук историята на спасяването му

*
Преводът е мой и свободен. По-скоро опитах да запазя ритъма. Припевът продължава така (превод от статията за Льонер във wikipedia):

O Buchenwald, wir jammern nicht und klagen,
und was auch unser Schicksal sei,
wir wollen trotzdem Ja zum Leben sagen,
denn einmal kommt der Tag, dann sind wir frei!

O Buchenwald, we don’t cry and complain;
and whatever our destiny may be,
we nevertheless shall say „yes“ to life:
for once the day comes, we shall be free!