Един турист в Холивуд

Годината е 2009. Списание Нея тъкмо прохождаше, за да измине (за съжаление) твърде кратък път. В края на 2010 заговорхиме за Нея в минало време и с носталгия. Но както пише Мария Касимова (главен редактор и съосновател): „Интересно е как нещо е спряло да съществува, а по някакъв начин все още има знаци за присъствието му“.

Ето тук малък знак за това присъствие мое интервю с Тилда Суинтън от далечната 2009.

Един турист в Холивуд
Тилда Суинтън за играта й по ръба
на предизвикателствата и за промените от майчинството

Участвате както в независими филми, така и в големи касови продукции, но не правите компромиси. Как постигате този баланс?
TC:
Мислех, че ще кажете „и не правите никакви пари“ (смее се)… Мисля, че съм в изключително приливилегирована позиция – работя предимно с хора, които ми допадат. В киното попаднах чрез филмите на Дерек Джарман. Имах шанс да работя само за него осем години. Така натрупах опит в една много свободна среда, която ми позволи да развия определен усет и собствен стил на работа. Когато Дерек почина през 1994 г., загубих своя основен работодател, но вече имах дълъг опит и хората ме познаваха. Режисьорите започнаха сами да ме търсят. Разбира се, има и много, които не ме търсят. Но това е чудесно – за щастие работата ми държи някои от тях настрана (смее се).

С какъв тип режисьор предпочитате да работите?
ТС:
Повечето от режисьорите, с които съм работила и работя, не са просто кинематографисти с изявен артистичен почерк, а хора с образование в областта на изящните изкуства. Ако съм честна, гледам на себе си като на модел на художници или скулптори.

Това важи ли и за опита ви в Холивуд?
ТС:
Американската ми филмова авантюра беше едно особено откъсване от дома. Нямам предвид дом в буквален, географски смисъл, а по отношение на това, че трябваше да работя в непознатата ми атмосфера на голямо филмово студио. За мен всичко там беше екзотично и тайнствено. Продуцентите се свързаха с мен в Шотландия с молба да замина и аз го сторих. Планината отиде при Мохамед, а не обратно. Мисля, че това е показателно за развитието и разширяването на кръгозора в системата на киностудията. Продуцентите подготвят касови продукции, но гледат и филми като „Орландо” на Сали Потър. До съвсем скоро беше нормално да са гледали само други големи студийни продукции. Но тази ми авантюра е към края си. Бях турист в Холивуд, вече е време да се завърна, чака ме много работа у дома.

Например по фестивала CINEMA OF DREAMS, който организирахте в родния си град? Как се чувстватев ролята на фестивален директор?
ТС:
Директор на фестивал е малко силно казано, нашият фестивал е по-скоро купон (смее се)… В почти всяко градче на Европа има по някой магазин, за който възрастните си спомнят с носталгия – това преди беше кино! И в моя роден град има една изоставена бинго зала, която наех абсолютно на риск – тогава нямах никакви пари. Малко по-късно спечелих „Оскар“ и сумата от наградата стигна точно за наема на залата за година. Исках да превърна това изоставено място в кино, исках да прожектирам там филми всяка събота. И то филми, които не вървят по големите мултиплекси. Затова с моя добър приятел, критикът Марк Казънс, решихме да направим фестивал през август миналата година като вид тест за бъдещото кино. Синовете ми, близнаци, тогава бяха на 10 и също помагаха в организацията. Не успяхме да направим сериозна реклама, обявихме го само във Фейсбук. Но дойдоха около шест пъти по-вече хора от очакваното и отколкото можехме да поберем в залата!

Какви бяха реакциите им?
ТС:
Показахме „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“ на Фасбиндер и това беше най-добрата прожекция на този филм, на която някога съм била! Гледала съм го безброй пъти сред различна публика. Този път го гледах сред шепа възрастни дами, деца и хора, които никога преди не бяха чували за Фасбиндер. Филмът ги грабна. Никой не си тръгна! На другия ден дойдоха пак, за да видят следващите прожекции в програмата. Беше фантастично! Показахме им Параджанов, Фелини, филми от Иран… Можете да погледнете списъка онлайн (www.cinemaofdreams.co.uk).
Входът струваше само 2-3 лири. За някои филми имаше специални условия – ако някой дойде на шотландски филм с шотландска поличка, влиза безплатно. На „Аз пея под дъжда“ пък влизаха безплатно зрителите, облечени с шлифер. А ако някой донесеше домашни сладки,
можеше да влезе навсякъде без пари…Смятаме да продължаваме в същия дух. И прерастваме в международен пътуващ фестивал. Със съдействието на шотландското правителство през март ще показваме шотландско кино в Пекин.

Значи китайците трябва да носят домашно приготвен ориз, за да влязат безплатно?
ТС:
Не (смее се) – трябва да носят шотландски поли.

Каква е сега ситуацията при шотландското и британското кино? Има ли разлика в сравнение с времето на Дерек Джарман?
ТС:
Дерек е чудесен пример за творец с международна значимост, който успя да се наложи и остави отпечатък. Включително у дома, въпреки че Англия като всяка малка страна е много добра в потъпкването на най-великите си творци. Много е важно, че той успя да се наложи в британското кино преди около 20 години. Макар да се оплаквахме колко ни е трудно да правим филми заради политическия климат на Тачър, трябва да призная, че тогава нещата стояха по-добре за нас. Поне от културна гледна точка. Тогава във Великобритания имаше специално финансиране на киното, което вече не съществува. Британската киноиндустрия ни отпускаше по малко пари на филм с презумпцията, че ще получим по толкова и за следващите пет. По такъв начин човек имаше самочувствието, че ще може да се развие като творец. Сега всичко се определя от пазара.

Във филмите „Орландо“ и „Константин“, а и в театрални пиеси играете мъжки роли. Съвпадение ли е?
ТС:
Не. Усещам ходенето по въжето на половата идентичност като нещо естествено за мен. Представата ми за идентичност от какъвто и да било вид е, че тя изобщо не съществува (смее се). Със сигурност мога да кажа като Орландо – „да, може би съм жена“. Макар че все още не съм се сдобила с широк ханш и огромни гърди. Опитах се да го направя в „Джулия“, но после всичко изчезна… (смее се). Не зная дали сте гледали „Джулия“ на Ерик Зонка, но за мен тя беше символ за женственост. А откакто станах майка, се интересувам какво се случва с човек, когато стане родител. Усещането за частиците от себе си, които реално губиш, и тези, които запазваш… Или пък при остаряването! Да вземем за пример  филмът на Дейвид Финчър “Странният случай с Бенджамин Бътън”. Ролята ми е на жена, чийто живот е преминал в съжаление. Когато е била на 19, тя е имала възможност да преплува Ламанша, но се е отказала и после съжалява за това. По-късно обаче, в доста напреднала възраст, тя все пак го прави! Тази идея много ме вдъхнови. Ние сме ограничени от предразсъдъка, че някои неща се правят в точно определен ред. Този ред не ми се струва правилен. Ако не си се налудувал през пубертета, може да дивееш на средна, даже на пенсионна възраст. В момента децата ми са на единадесет, а човек се връща към възрастта на децата си. Така че в момента се чувствам на единадесет.

Над какво работите в момента?
ТС:
  Тъкмо заснех с Лука Гуаданино филм, който се  казва Io Son Amore („Аз съм любов”), но ние го наричаме „Висконти на LSD”, защото е нещо като жест към Висконти. Надяваме се скоро да се появи на някой фестивал. С Лука сме приятели отпреди двайсетина години. За мен той е велик режисьор, комуто предстои да направи истински филм (смее се) – досега е правил няколко късометражни. Той един от най-големите киноестети, които познавам. Надарен е с изключителна чувствителност, в него има нещо истински класическо и същевременно истински модерно.

Advertisements

Никипиаг

Никипиаг означава „истинска храна“ на езика инупиат. Само пиаг значи просто храна – обикновена, ежедневна. По тази езикова логика филмът On the ice всъщност е никифилм – истински, далече от баналното.  Заснемането му също не е никак обикновено, защото снимките са били в град Бароу, Аляска – далече зад полярния кръг. Разговарях с режисьора Андрю Маклийн и актьорите Джосая Паткотак (15) и Франк Ирелан (17) в една полярно студена февруарска сутрин (няколко часа след като филмът беше спечелил Кристалната мечка за най-добър юношески филм на Берлинале 2011.)

Град Бароу, Арктическа Аляска. От ноември до януари там слънцето не изгрява, а от май до август не залязва. Градчето е обкръжено от безкрайност – лед, вода и небе. Всичко е толкова необятно, че по парадоксален начин предизвиква клаустрофобия.

 Кои са най-големите трудности при снимки в Аляска?

Андрю: На пръв поглед това е напълно невъзможна мисия. Техническото оборудване пренесохме с хеликоптери от Анкоридж. Заради студа екипът носеше дебели дрехи и тежки обувки, а това затруднява движенията – прави те по-бавен. Сред нас имаше хора от цяла Америка, някои от тях израснали във вечно слънчеви места като Маями. Въпреки че им бяхме направили подробен списък за екипировката – с конкретни марки – те пак мръзнеха ужасно. Най-големият проблем обаче остана ледът, защото непрекъснато се движи и нищо не е достатъчно стабилно. Например снимки в близост до водата са крайно опсани – условията могат да се променят за секунди. Трябва да си винаги нащрек. Друг голям проблем са стъпките в снега. Представете си прекрасна, чиста, бяла повърхност, която нищо не може да скрие – показва всяка стъпка, което затруднява дублите.

Каква част от актьорите бяха непрофесионалисти, местни жители?

Андрю: Всички. Кастингът ни отне три месеца и беше най-важната част от подготовката на филма. Обиколихме цяла Аляска и Арктическа Канада в търсене на подходящи хора. За мен беше важно те да могат да се идентифицират с героя си, да го разберат. Ролите са трудни, защото са емоционални и изискват автентичност. Едно от момичетата, което избрахме, беше избягала от вкъщи, от малкото селце Киана, за да дойде на кастинг. Други от участниците познавам отдавна, например аака – бабата на Кали, главния герой, е добра приятелка на майка ми.

Бабата (аака) заема много важно място в семейството на Кали, главния герой. Какви са отношенията между поколенията при инупиатите?

Андрю: В културата ни възрастните хора са на почит. Те се считат за пазители на знанието. Имат власт и сила. Това е наследство от годините на устна традиция, когато знанието се е предавало от уста на уста. Но днес разликите в поколенията са по-значителни, отколкото другаде. Например дядо ми, моят аапа, е бил обикновен ловец. Не е знаел какво са пари и как се използват до момента, в който не решил да изпрати майка ми да продължи образованието си извън Бароу. Тя от своя страна завършила колеж, а аз пък учих в Ню Йорк. Това е много бързо развитие в начина на живот. Опитах се да покажа това във филма – бабата на Кали говори на инупиак, а той отговаря на английски. Общността в Бароу се намира в момента в интензивен процес на трансформация.

Шпагат между традиция и съвременност?

Андрю: Странични хора трудно могат да разберат живота по тези места. Няма пътища. Няма съседни градове наоколо. В неделя сутрин не може да се събудиш с идеята просто да отскочиш до някъде другаде. Всеки познава всекиго. Това е специфична изолация. В последните години силно нарасна употребата на наркотици и алкохол, която води след себе си насилие, безработица, самоубийства. Това важи за цяла Арктическа Аляска. Затова семейните връзки, традициите и ловът са особено важни.

Франк: Децата в Бароу чакат с нетърпение да започнат да ловуват. Получаваме първата си пушка и снегоходки още на около седем.

Андрю: Да, аз получих първата си пушка, с детски размер (baby-gun), когато бях на шест. Стрелях по патици. По-късно ни приобщават към лова на тюлени. Това е съществена част от живота ни. Както деца в други части на света се учат да карат колело, така ние се учим да бъдем ловци. Но освен част от културата и традициите ни ловът е най-вече средство за препитание. В Аляска няма много възможности. Всичко е невероятно скъпо. Най-близката ферма е на хиляди километри разстояние. Трябва добре да заредиш фризера за месеци напред.

Josiah Patkotak© On the Ice

Кои са най-типичните ястия в Бароу? Във филма се споменават начиг и никиапаг?

Андрю: Никипиаг е общо понятие. Буквално означава „истинска храна“. Питателна, прясна, не от магазин или ресторант. В ресторанта се предлага е просто „храна“ – пиаг. А начиг е тюленово месо.

Как се приготвя начиг?

Джосая: Като всяко друго месо, например това на бялата мечка. Правим го сушено или замразено и осолено.

Какво промени филмът в живота ви?

Франк: Трябваше да играем двама много добри приятели, а ние в началото даже не се познавахме. Сега сме наистина много добри приятели.

Джосая: Научих много за филмите. Докато снимаш филм, много трябва да чакаш. Никак не обичам да чакам, затова обикалях около екипа, разпитвах ги. Особено ми хареса светломерът.

Макар действието се развива в Аляска и съдържа всички непознати елементи от живота там, филмът все пак е с универсално звучене.

Андрю: Да, филмът не е ограничен до едно място. След прожекции при мен идват хора и ми казват: „Невероятно, и аз така играя карти с баба си.“ Сигурен съм, че може да бъде разбран навсякъде по света.