Не стреляйте по лекаря

„Имаше, разбира се, засечка.
— Параграф 22 ли? — запита Йосарян.
— Разбира се — отвърна любезно полковник Корн.“

Забелязали ли сте, колко вестникарски заглавия от последните 10 години съобщават за побои над лекари? Проблемът с насилието над медици не е нов, но редовно е смитан под килима. Още през 2009-та лекари и сестри протестират срещу засилващата се вълна нападения от страна на пациенти (от всякаква възраст, пол, занятие и етнос. всякакви!). Още тогава лекарски организации настояват за инкриминиране на насилието над медици. Едва през 2012-та в Наказателния кодекс влиза промяна, която предвижда 5 до 15 години затвор за побой над медик. Too little, too late – побоят над лекари по това време вече се е превърнал в неписана норма на поведение. Осъдени след престъпление срещу лекар няма.

Миналата година, когато граждани на градус в Овча купел нападнаха брутално и безсмислено екип на Спешна помощ, новината получи няколко минути телевизионно време, дежурният ТВ психолог д-р Михайлов обобщи, че това се дължало на „разпада на морала в българското общество“, а самото общество поцъка с език и забрави. Съдът освободи задържаните за побоя.
И тъй щото почти всеки се е сблъсквал с кусурите на недохранената здравна система, обществото даже коментираше из социалките, как било разбираемо, че хората си „изпуснали нервите“.

Въобще, изпускането на нервите има особен статут на похвално дело. Постъпка, посрещната с одобително клатене на глава: „нема да търпим, я!“. Някои жени си заслужавали боя, децата пък съвсем, а животните по презумпция трябва да бъдат бити, щото видиш ли, човек си изпуска нервите. „Необходими са още законодателни мерки, защото практиката показва, че хората си позволяват не само да нападат лекарите, а и да възпрепятстват оказването на спешна помощ“ – заявил председателят на здравната комисия в парламента ген. проф. Стоян Тонев. Интересно тук е не отклоняването на вниманието на читателя към акционизъм (ще променяме вече променения закон), а констатацията, че хората си позволяват да нападат. Че се счита за нормално да посегнеш някому. А когато се спомене български произход на насилника, случката веднага получва етикет „изпускане на нерви, заслужено“, или пък „забавно и смешно“, както например една новина от юни тази година, 45-годишна жена „фраснала“ неочаквано лекарка в лицето. Смях.

Та така и министър Москов си изпуснал нервите. А може би просто се опитва да пести? Да речем, другият месец, след побой на лекари, примерно, в Полски тръмбеш, той отново ще се вбеси и ще забрани спешна помощ за Полски Тръмбеш, после същата процедура в Перник, а после в Пловдив, и така – докато обхване цялата страна. Може към индивидуалния здравен пакет министърът да включи безплатна услуга бой на лекар, и съответно да разшири индивидуалния пакет на медиците с платена услуга лечение на побой от пациент. Така няма да му се наложи да подобрява условията за работа в Спешна помощ. Въобще, повече нищо няма да му се налага да прави. Току виж всички си изпуснат нервите, хванат се за гушите и накрая не останат ни медици, ни пациенти. Няма лекари, няма проблеми. Останалите живи след тази малка гражданска война да се упражняват за операции на кухненската маса с малко тъпо ножче за белене на плодове.

— Той не се нуждае от операция — възрази другият. — Раната е малка. Единственото, което трябва да направим, е да спрем кръвотечението, да изчистим раната и да направим няколко шева.
— Но аз никога досега не съм имал случай да оперирам. Кое е скалпелът? Това ли е скалпелът?“
(Параграф 22, Превод от английски Боян Атанасов)

Та докато не се случи реално прилагане на закона, независимо от възраст, пол, занятие и етнос, докато няма подобряване на условията в сферата на задравеопазването и в периферията на обществото, а само изпускане на нервите, гръмко тупане в гърдите (бесен съм!) и популизъм на килограм, ще има повече от една засечка. Пазете си нервите, с други думи.

Иде времето на еднорозите

Светът е голям и опасности дебнат отвсякъде. Ето, например миналата събота, 24 часа ни предупреди с ГЛАВНИ БУКВИ и много невидими удивителни за нова, страшна епидемия: Идело времето на старите моми! Прескочи ми сърцето. Все се надявах, че някъде живеят стада бели и блестящи еднорози, които ще помогнат и на последната девица или стара мома да не остане такава. Е, не както си го представихте! Еднорогът е нещо като дъга, четирилистна детелина и прочие вестители на щастието, само че се е специализирал в намирането на съпруг и помага за плодородие на утробата –  две неща, които според статията в 24 часа, са смисълът на женското съществуване. Всяко създание от „слабия пол“ на възраст между 16 и 36, според авторката, би трябвало да извърви правилната линия „абитуриентка-студентка-булка-люлка“. Иначе ще настъпят страшни природни катастрофи, бездетните жени над 40 ще умрат в пъклени мъки, незадомените над 30 ще се самоубият в ридания, котките по света ще останат без дом, да не говорим за стотиците неоплетени шалове. Макар, като се замисля, шаловете май са извън играта – всяка една стара мома на 30 може да изплете шал и после да се обеси на него. След сексуалната революция и ерата на Водолея явно иде Епохата на Старите Моми, тези дракони на съвременното общество. А може би орки, не знам. Не познавам стари моми. Необвързаните ми приятелки над 30 също не познават, питах вече, но ако срещнат някоя, ще ми се обадят. Мисля дори да направя 24часова гореща линия.
После обаче ми хрумна, колко бедствия ще ни донесе тази Епоха! Ами ако се допуснат фактическото съжителство и регистрираното партньорство! Ако всеки може да прави каквото си иска, да живее както си иска, и най-паче да се чувства щастлив далече от брака?
Недопустимо. 10388627_10153213377442814_8862171205879930823_n
Затова малко порових из мрежата, прочетох малко пророчества на Ванга и Нострадамус и се успокоих. Няма опасност от инвазия на стари моми, оказва се. Последната била умряла някъде около 1831-ва. Оттогава насам не са срещани, освен по страниците на някои вестници, книги и стихосбирки.
Отдъхнах си. Няма да инвестирам в гореща линия за своевременни предупреждения от опасност от стари моми. Но ако все пак срещнете някого, който твърди, че ги има, съберете смелост и му кажете истината. А single хората не са стари, а просто необвързани, както точно преведе Събина П.. Или пък както рекна един добър приятел: не съм сингъл, албум съм.

Демек, никой човек не е остров, затворен в себе си.

П.С. ако искате да осиновите котка, моля погледжайте тук за най-вдъхновяващите спасителни акции от от изобретяването на котката насам. А най-хубавите шалове, които съм изплела досега, се намират на http://www.knitty.com.

П.П.С. Сексът и Градът, чийто дух обикаля страниците на родната преса, е нещо като вчерашен вестник и лански сняг. Ако не сте чували за Girls, наваксайте 🙂

 

 

Голямата игра

От няколко месеца си губя времето с една игра, Clash of Clans. Както при други multiplayer стратегии, и тук си строиш село, ставаш член на някой клан, трепеш се с други играчи, целият ти клан се трепе с други кланове – въобще, патаклама, строежи, пак патаклама и опити да си запазиш селото, честта и ресурсите, докато ограбваш врага. Ах да, също така е важно да мислиш за благото на целия клан и да даряваш трупи на съселяните си.

В началото, още неопитна, се включих в един германски клан. По местоживеене, един вид. Твърде бързо разбрах, че другарите ми много СТРОГО се придържат към правилата, които са си поставили. Например, съотношение на подарени и приети бойни единици (2:1), брой на трофеите, и какво ли още не. Адски се напрегнах и нервно се тресях в електричката, дали всичко ми е наред, колко стрелци дадох, колко варвари измряха и с колко строежа съм изостанала за седмицата. Рекох си, тц, не може повече така. Вдигнах си чукалата и варварите и отидох в  англо-саксонски клан: The Targaryans. Гарант за сила и успех. При тях няма значение кой си. Няма значение, колко правила си спазил. Но има значение колко постигаш в битка. Тъкмо свърши една война, хоп, въвлечени сме в нова. Една вода нямаш време да пиеш между боевете. Пак се напрегнах в електричката, че не се бия достатъчно в живота. Постижения, постижения, постижения. На война като на война..

Е, казах си, Омръзна ми. И се включих в клан с лежерни български играчи на име „България“ (доста изчистено име, в сравнение с безчетните „България 681“, които миришеха на патриотично долнище). Още с влизането ми в клана, веднага получих напътствия за живота как да си построя селото. Не така, а иначе. Слушайменесега!! Загубих време да обяснявам, че си имам МОЙ план за живота и играта. Че ако имам нужда от съвет, ще си кажа. Различните цели имат различни пътища към тях и прочие.

И така, след като си премерихме пишките, чия стратегия е най-яката и правилната, и моята взе, че се оказа яка, започнаха едни небрежни подпитвания.
– Ти, сега, платила ли си за т’ва ниво? Колко gems си си купила?
– Не съм плащала – казвам.
Насреща ми вее хладина и недоверие. Никой от играчите в „България“ не вярваше в добруване, което не минава директно през джоба или стомаха. Постепенно разбрах, че „посрещането“ в началото (онова с досадните напътствия), има просто обяснение. Съиграчите ми бяха като колективен организъм, който се дели на много крайници и една глава. „Главата“ мисли. Тя е законодател, оракул и родител ведно. Тя казва, крайниците изпълняват.

– Ей, я ми виж селото. Сега к’во да правя?
– А сега?
Та значи, крайниците зависеха от мнението на „главата“ дори за най-елементарни ходове, за които играта сама ти напомня в удобни двуредия, докато зарежда. Ако ги прочетеш. Но, от друга страна, така загубата никога не е лична грешка, ами ей на, съдба.
– Яко паднах, ама щото Пешо ми каза да взема само пет стрелци.

Самият лидер на клана не беше много наясно с основните си функции. Онзи ден нов редови член вика в чата:

– Ей хора, искам да стана лидер!
– Питай Никола, той е лидера – отговарят му.
– Никола, направи ме ко-лидер! – казва новият.
– Как става т’ва? – пита Никола.
– Ами цъкаш тук, ставам старши, цъкаш два пъти, ставам ко-лидер.
– Готово. Ама к’во значи сега тва, дет направих? – пита накрая Никола.

Та уж на игра, в един миг ми стана ясно колко лесно е да станеш лидер у нас. Намираш някой, който да цъкне където кажеш, и чак след като вече е цъкнал да те попита, а бе аз к’во направих?

Една голяма глупост, идеше ми да кажа, като отдавна вече не мислех за играта. Ама си замълчах. Не ме разбирайте погрешно, клан „България“ не е България. Междувременно си намерих друг, читав български клан, в който си играя на спокойствие. Просперираме. Но това не прави клан „България“ по-малко реален. С други думи, дано повече хора са прочели правилата на играта до 25ти май и да са погледнали кой точно нов играч (с широка усмивка) казва, „братчед, я цъкни тука да стана лидер“.

Един турист в Холивуд

Годината е 2009. Списание Нея тъкмо прохождаше, за да измине (за съжаление) твърде кратък път. В края на 2010 заговорхиме за Нея в минало време и с носталгия. Но както пише Мария Касимова (главен редактор и съосновател): „Интересно е как нещо е спряло да съществува, а по някакъв начин все още има знаци за присъствието му“.

Ето тук малък знак за това присъствие мое интервю с Тилда Суинтън от далечната 2009.

Един турист в Холивуд
Тилда Суинтън за играта й по ръба
на предизвикателствата и за промените от майчинството

Участвате както в независими филми, така и в големи касови продукции, но не правите компромиси. Как постигате този баланс?
TC:
Мислех, че ще кажете „и не правите никакви пари“ (смее се)… Мисля, че съм в изключително приливилегирована позиция – работя предимно с хора, които ми допадат. В киното попаднах чрез филмите на Дерек Джарман. Имах шанс да работя само за него осем години. Така натрупах опит в една много свободна среда, която ми позволи да развия определен усет и собствен стил на работа. Когато Дерек почина през 1994 г., загубих своя основен работодател, но вече имах дълъг опит и хората ме познаваха. Режисьорите започнаха сами да ме търсят. Разбира се, има и много, които не ме търсят. Но това е чудесно – за щастие работата ми държи някои от тях настрана (смее се).

С какъв тип режисьор предпочитате да работите?
ТС:
Повечето от режисьорите, с които съм работила и работя, не са просто кинематографисти с изявен артистичен почерк, а хора с образование в областта на изящните изкуства. Ако съм честна, гледам на себе си като на модел на художници или скулптори.

Това важи ли и за опита ви в Холивуд?
ТС:
Американската ми филмова авантюра беше едно особено откъсване от дома. Нямам предвид дом в буквален, географски смисъл, а по отношение на това, че трябваше да работя в непознатата ми атмосфера на голямо филмово студио. За мен всичко там беше екзотично и тайнствено. Продуцентите се свързаха с мен в Шотландия с молба да замина и аз го сторих. Планината отиде при Мохамед, а не обратно. Мисля, че това е показателно за развитието и разширяването на кръгозора в системата на киностудията. Продуцентите подготвят касови продукции, но гледат и филми като „Орландо” на Сали Потър. До съвсем скоро беше нормално да са гледали само други големи студийни продукции. Но тази ми авантюра е към края си. Бях турист в Холивуд, вече е време да се завърна, чака ме много работа у дома.

Например по фестивала CINEMA OF DREAMS, който организирахте в родния си град? Как се чувстватев ролята на фестивален директор?
ТС:
Директор на фестивал е малко силно казано, нашият фестивал е по-скоро купон (смее се)… В почти всяко градче на Европа има по някой магазин, за който възрастните си спомнят с носталгия – това преди беше кино! И в моя роден град има една изоставена бинго зала, която наех абсолютно на риск – тогава нямах никакви пари. Малко по-късно спечелих „Оскар“ и сумата от наградата стигна точно за наема на залата за година. Исках да превърна това изоставено място в кино, исках да прожектирам там филми всяка събота. И то филми, които не вървят по големите мултиплекси. Затова с моя добър приятел, критикът Марк Казънс, решихме да направим фестивал през август миналата година като вид тест за бъдещото кино. Синовете ми, близнаци, тогава бяха на 10 и също помагаха в организацията. Не успяхме да направим сериозна реклама, обявихме го само във Фейсбук. Но дойдоха около шест пъти по-вече хора от очакваното и отколкото можехме да поберем в залата!

Какви бяха реакциите им?
ТС:
Показахме „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“ на Фасбиндер и това беше най-добрата прожекция на този филм, на която някога съм била! Гледала съм го безброй пъти сред различна публика. Този път го гледах сред шепа възрастни дами, деца и хора, които никога преди не бяха чували за Фасбиндер. Филмът ги грабна. Никой не си тръгна! На другия ден дойдоха пак, за да видят следващите прожекции в програмата. Беше фантастично! Показахме им Параджанов, Фелини, филми от Иран… Можете да погледнете списъка онлайн (www.cinemaofdreams.co.uk).
Входът струваше само 2-3 лири. За някои филми имаше специални условия – ако някой дойде на шотландски филм с шотландска поличка, влиза безплатно. На „Аз пея под дъжда“ пък влизаха безплатно зрителите, облечени с шлифер. А ако някой донесеше домашни сладки,
можеше да влезе навсякъде без пари…Смятаме да продължаваме в същия дух. И прерастваме в международен пътуващ фестивал. Със съдействието на шотландското правителство през март ще показваме шотландско кино в Пекин.

Значи китайците трябва да носят домашно приготвен ориз, за да влязат безплатно?
ТС:
Не (смее се) – трябва да носят шотландски поли.

Каква е сега ситуацията при шотландското и британското кино? Има ли разлика в сравнение с времето на Дерек Джарман?
ТС:
Дерек е чудесен пример за творец с международна значимост, който успя да се наложи и остави отпечатък. Включително у дома, въпреки че Англия като всяка малка страна е много добра в потъпкването на най-великите си творци. Много е важно, че той успя да се наложи в британското кино преди около 20 години. Макар да се оплаквахме колко ни е трудно да правим филми заради политическия климат на Тачър, трябва да призная, че тогава нещата стояха по-добре за нас. Поне от културна гледна точка. Тогава във Великобритания имаше специално финансиране на киното, което вече не съществува. Британската киноиндустрия ни отпускаше по малко пари на филм с презумпцията, че ще получим по толкова и за следващите пет. По такъв начин човек имаше самочувствието, че ще може да се развие като творец. Сега всичко се определя от пазара.

Във филмите „Орландо“ и „Константин“, а и в театрални пиеси играете мъжки роли. Съвпадение ли е?
ТС:
Не. Усещам ходенето по въжето на половата идентичност като нещо естествено за мен. Представата ми за идентичност от какъвто и да било вид е, че тя изобщо не съществува (смее се). Със сигурност мога да кажа като Орландо – „да, може би съм жена“. Макар че все още не съм се сдобила с широк ханш и огромни гърди. Опитах се да го направя в „Джулия“, но после всичко изчезна… (смее се). Не зная дали сте гледали „Джулия“ на Ерик Зонка, но за мен тя беше символ за женственост. А откакто станах майка, се интересувам какво се случва с човек, когато стане родител. Усещането за частиците от себе си, които реално губиш, и тези, които запазваш… Или пък при остаряването! Да вземем за пример  филмът на Дейвид Финчър “Странният случай с Бенджамин Бътън”. Ролята ми е на жена, чийто живот е преминал в съжаление. Когато е била на 19, тя е имала възможност да преплува Ламанша, но се е отказала и после съжалява за това. По-късно обаче, в доста напреднала възраст, тя все пак го прави! Тази идея много ме вдъхнови. Ние сме ограничени от предразсъдъка, че някои неща се правят в точно определен ред. Този ред не ми се струва правилен. Ако не си се налудувал през пубертета, може да дивееш на средна, даже на пенсионна възраст. В момента децата ми са на единадесет, а човек се връща към възрастта на децата си. Така че в момента се чувствам на единадесет.

Над какво работите в момента?
ТС:
  Тъкмо заснех с Лука Гуаданино филм, който се  казва Io Son Amore („Аз съм любов”), но ние го наричаме „Висконти на LSD”, защото е нещо като жест към Висконти. Надяваме се скоро да се появи на някой фестивал. С Лука сме приятели отпреди двайсетина години. За мен той е велик режисьор, комуто предстои да направи истински филм (смее се) – досега е правил няколко късометражни. Той един от най-големите киноестети, които познавам. Надарен е с изключителна чувствителност, в него има нещо истински класическо и същевременно истински модерно.

Кой? (или на север от поезията)

През юли 2007-ма,  докато светът очаква поредния „Хари Потър“ (и даровете на смъртта), в Русия се случва леко литературно земетресение. В епицентъра му е книгата Анти-Ахматова на Тамара Катаева, която казва, че поезията на Ахматова е  „дамско ръкоделие“, а не литература, а самата Ахматова е продукт на систематично митотворчество. Анти-биографията става бестселър за броени дни. […]

Тичай!

Животът е това, което се случва между две вдишвания докато тичаш. Между няколко прескока на сърцето, докато си взимаш дъх и отговаряш въпроса „Влюбен ли си?“, зададен ти неочаквано от двама режисьори в 7 сутринта в парка. Забравете пластмасовите целувки на непознати в рекламата First Kiss – маскирана като кратък филм. Вместо това препоръчвам кръгче в парка с тези тичащи непознати и техните любов, работа, секс, надежди, реалности. 11 документални минути и цяла кутия бонбони от онези, които раздава Форест Гъмп.

Филмът тъкмо спечели наградата Short of the year на киноманите от Short of the week (нещо като безкраен празник на късото кино, където човек си струва да хвърля поглед, ако обича тази форма).

Нощ и мъгла

Вчера почина френският режисьор Ален Рене (92). По ирония на съдбата,  само две седмици след като учудващо му беше присъдена награда за новаторство на Берлинале – дребничка сребърна мечка, която се дава предимно на дебютанти, хвърлили ръкавица на старите кучета. Вчера Рене пък хвърли ръкавица на целия филмов свят и се оттегли от него мимоходом, между две крайъгълни събития – ден след връчването на наградите Сезар и по-малко от ден преди Оскарите. Може да се говори с часове за значимостта на Ален Рене. За френската нова вълна, за Миналата година в Мариенбад , за Хирошима, моя любов. Но покрай тях често остава незабелязан най-добрия му филм. Според Франсоа Трюфо дори „най-добрият филм, правен някога“. Става дума за Нощ и мъгла, късометражна документална лента за едноименната операция на Вермахта, когато тайно са арестувани близо 7000 „заподозрени в предателство“ жители на Франция, Белгия и Холандия. За една нощ тези хора „изчезват“, разтварят се в мъглата.  Депортирани са в концентрационни лагери в Германия, където получават нова идентичност от само две букви: NN (Nacht und Nebel – нощ и мъгла).  Рене усеща в това перверзна, стискаща за гърлото поетичност. С текстове на поета Жан Кейрол  прави калейдоскоп от документални кадри и архивен материал от концентрационни лагери, придружен от  коментар, който като в музикална фуга вплита дисонанси и контрапункти. Фуга (fuga) всъщност значи бягство и не случайно обработката на немския вариант на текстовете е поверена на Паул Целан, авторът на „Фуга на смъртта„.

Филмът става причина за малка дипломатична криза – тогавашният германски посланик в Париж фон Малцан се опитва да забрани участието му на фестивала в Кан. Опасява се, че раните са твърде пресни и прожекцията би засилила омразата към германците. От френска страна пък има опит за цензура. Някои от архивните кадри се струват на френските цензори твърде брутални. Също така Рене е принуден да заличи присъствието на френски полицай, охраняващ лагер в Питивие, откъдето са били интернирани и депортирани евреи и „предатели“. Въпреки това филмът е показан в Кан. Също и в цяла Германия –  след като предварително е показан на комисия от 700 представители на различни министерства, журналисти, служители и студенти. Само 11 от тях гласуват филмът да бъде спрян.

Така че, нека е светла паметта на Ален Рене и дано е разменил в отвъдното нелепата сребърна берлинска награда за някоя малка, употребявана камера.

http://vimeo.com/m/25815756