Лелята на Чарли

Мислите ли, че стопанка на котарак може цели 6 години не чуе нищо за котешкия спин? Не вярвам. Също не вярвам, че фейсбук-постът на госпожа Радева съдържа спонтанно долетели мисли. В привидно нелогичното прескачане от тема на тема се крие калкулиран флирт със страховете в обществото ни. Звучи като наръчник по приложна демагогия по Макиавели. Флорентинецът Николо Макиваели (1649 – 1527) е известен със съветите си за безскрупулно запазване на властта.

Да видим 3 от правилата на демагогията и как са приложени без знанието (и съгласието) на котарака Чарли.

  1. Любовта трудно съжителства със страха

Според Макиавели има два основни лоста за манипулация на поданици – страх и любов, като от двете по-мощен е страхът. Госпожа Радева вплита и двете още в увода си. Обичано животно и страх за живота му. Следва стигматизиране на част от обществото чрез внушение, че разпространява опасна болест. Радева активира страховете от 80-те години на миналия век, че ЛГБТИ-хората са основен преносител (а не просто една от различните рискови групи) на вируса ХИВ. Повече за това може да прочетете в страхотното отворено писмо на Светла Енчева. Внушеният страх от зараза е атавистичен и работи във всякви ситуации и групи. Подобна боязън накара например жителите на Харманли да излязат на бунт срещу бежанци, които „сеели“ болести и пренасяли краста.
Макиавели казва, че „Лъжата, вероломството, жестокостта са добри, когато са необходими за укрепването на властта.“ Три в едно. Виждаме вероломна пост-истина, която жестоко насажда страх от конкретна болест у част от обществото и стигматизира друга негова част.

(отварям скоба само заради протокола, че според Макивали в избора между това да си обичан владетел или да се страхуват от теб, по-добре е да се избере второто)

2. За да постигнеш целите си трябва да се прикриваш

За да създаде омраза срещу ЛГБТИ хората, Дамата в Дантела прикрива ключовите си „опорки“ с привидно несвързано преминаване от котката към прайда към българщината към Вселената. В интервю от лятото на 2016-та президентът Радев казва за Десислава: „Тя е много непринуден човек. Има една слабост – прекалено умна е за съпруга.“ Не знам по дадена скала (примерно от 1 до 10) колко тъпа трябва да е една жена, за да не е прекалено умна (за съпруга), но мога да ви кажа – не се подхлъзвайте по привидно гладката плоскост на поста. Има риск да подцените Дамата, а тя да изпълни с лекота целта си да разединява. Както са забелязали и Момичетата от Града, само в няколко няколко реда тя споменава „различни групи, за да ги настрои едни срещу други – уж между другото са вместени в текста пенсионерите, многодетните майки, загиналият войник, българите, космополитите.“ Всеки срещу всеки. И пак Макиавели – „Мъдрост е да се преструваш понякога на луд.“ Една твърде умна за съпруга жена го знае.

3.  Всеки владетел трябва да се стреми да го считат за милостив. 
Тук трябва да отнемем точка от оценката на изпълнението, защото постът иска да внуши, че Радева все пак е великодушно търпелива към тези така розови гей хора (даже познава един!), но не успява. Брадат виц прибавя капката катран в меда на милостта. Въпросният виц се разкава откак Интернет светува по всички видове форуми и коментари. Първата Дама иска да завие в посока „обичан владетел“, да се хареса. Затова преписва най-котиращите се по форумите мнения – всичко негативно за „геювете“, казано в последните няколко години из българската мрежа, събрано в едно (постът й трябваше да има надпис „автор: Интернет“.)

Тук затварям скобата за обичания или страшния владетел – госпожа Радева се опитва да бъде обичана с цената на активиране на страхове и взаимна омраза. Уравнение, което в крайна сметка може да излезе грешно. Любовта и страха се взаимоизключват.

Поетичен барут

Признавам, преди четях Рада БаруЦка с известно удоволствие. Ако не знаете коя е БаруЦка, мога да ви успокоя – никой не знае. Поне не на горната земя. В общи линии, явява се нещо като желязна лейди на интернет критиката за поезия – владетелка на самурайския меч, стрелите с кураре и кафето с арсеник (трифедно). Представям си я облечена в жълто като Ума Търман в „Убий Бил“, сплела власи в тънка плитка яко камшик, докато си попълва списъка с български поети за убиване. Важно е да умрат мъчително, с много слуз и кръв, а червата им да се стичат по екрана ви в спазъм.

giphy

Не мога да отрека, че някои нелепи вериги от думи (всяка на нов ред) са сериозно поетично престъпление,  и некогаш Рада имаше точни попадения в тая мишена. Но напоследък критиката й предимно пръска слюнки като от форум на български вестник (сещате се, под всяка статия има духовити коментари за телóто, ума и живота на автора), примесени с парчета ябълка от сух немски щрудел, с който БаруЦка се е задавила, но няма кой да я потупа по гърба. Например, един поет си имал „допелгангер“. А защо да няма и пропелер от киндергартена? В тоя ред на немски думи, трябва да река, че когато ръстът на даден автор стане редакционен лайтмотив, изпитвам силен  ангст.

56987998

В крайна сметка в критиките напоследък Рада само привидно анализира текст, докато всъщност кулоарно прави вуду кукли на авторите и бичи игли в тях – къде акупунктурно за изцеление на родната литературна среда (наистина не всичко е цветя и дъга), къде обаче ей така, за болка и малко забавление в народното позорище.

nelson-munt-ftard-bitches

Без малко да подмина само с едно повдигане на лявата вежда новата пиратка на Радка (ово е рима), но тя пък взе, че гръмна право в окото ми – беше пратена по любимата ми стихосбирка за 2015 „Когато заспят“ на Надежда Радулова. Затова – въпреки аритмията, киселините и пренебрежимо леката мигрена, които получих след декемврийския празнично-критичен обзор – бързам да ви споделя, защо имате по-малко от 72 часа да забравите БаруЦка и да намерите стихосбирката на Радулова, ако искате  да прочетете събитието на годината в рамките на самата година. Не, че не можете да го сторите и през Новата година, но четенето сега би било сравнимо с чувството да си гледал филм, награден с Оскар, още преди да го наградят.

Та ето няколко причини ЗА, а не против поезията на Надя Радулова:

  • Знам, че е клише човек да казва колко физически е преживял дадена книга, но клишетата са клишета, защото са самата вездесъща истина. Стихотворенията в „Когато заспят“ преминават през тялото, удрят ъпъркът в стомаха, който от удара се свива до размерите на билярдна топка с тежестта на черна материя. Попадаш в свят, в който сякаш Harmony Korine е решил да снима филм по мотиви от братя Грим, а Надя Радулова пише сценария с безукорно точно римувано стакато, докато зрителите „вдишваме прах и издишваме страх“.“Уж са раните малки – нежна бродерия –
    но превръщат Луиза в приказна прерия,
    където страховете са крехки койоти,
    змиите гръмват шампанско, светят степните котки,
    и препуска кръвта като стадо бизони,
    а над тях пътешества душата – в балон,
    и най-сетне боли, и най-сетне боли…
    И небето е кактус с милиарди игли.“
  • Поезията била музика без музика, казва друго клише. В тия стихотворения има толкова много ритъм и блус, че Марица става Мисисипи, а ти  потъваш на дъното й, докато полицейските прожектори нарязват „на кръгове и ленти тишината“.
    Бих искала да си татуирам част 3 от „Нека ти разкажа за Марица“ на лявата китка. Ще бъде татуировка, за която дори когато грохна и кожата ми стане като костенурче чело, няма да съжалявам нито миг.“Но нека ти разкажа за Марица.
    Тогава съм обикновена костенурка,
    прастар епически герой,
    по цял ден медитирам в тинята, но ето
    веднъж надуших кръв, небето
    бе слязло ниско сред папура,
    видях ръце и глезени, проблесна стръв
    луната се обърна по корем и в транс
    Ich bin nicht wild вълните залюляха я,
    Ich bin noch jung! Und rühre mich nicht an…
    И полицейските прожектори нарязаха
    на кръгове и ленти тишината.“
  •  Ако БаруЦка, счита, че Надя Радулова била „написала нещо, казала нищо“, струва ни се, трябва да й препоръчаме да си купи захарен памук. Може би тогава ще усети колко далече от това състояние е плътната поезия на Радулова. Или по-скоро на небцето й може да остане приликата със собственото нещописане-нищонеказване. Също по братя Грим, някак.
    И като казах памук, внимавайте с тази книга. Защото точно, когато е станала мека като памук, разсича брутално секунда след това – с електричество. Както казва Биляна Курташева (по-хубаво от нея не мога да го река):

    „Внимавайте с местоименията в тази  книга , между тях има и безвъзвратни. Внимавайте от коя страна на заспиването ще се окажете. Пазете се от случайни – дълбоки – наранявания; и добрите читатели не са застраховани. От градските легенди на една въобразена ретро София („Площад Гарибалди“) през новите тийнейдж бездни („Луиза излиза“) до капаните на собственото тяло, от които упойките не спасяват („Безкрайно мое нещо ти“), Надежда Радулова създава поезия, едновременно танцуваща и трагическа, припяваща и задавена, висока и напрегната, която може да се окаже еднакво притегателна и за фенове на „Игра на тронове“, и за страстни читатели на Емил и Дикинсън и Дилън Томас.“

И така, остават ви само 72 часа до края на годината, за да забравите Баруцка завинаги и да прочетете събитието на годината. Книжарниците ви чакат.

 

Годината – поглед назад

Тази година реших и аз да се включа в традицията на равносметките и да тегля една черта под 2015та.

Януари
Не всички любовни истории свършват с щастлив край – някои имат даже трагично начало. Като например любовта към новата година на мой непознат съсед/съседка. Още на трети януари крехката връзка между очаквания и реалност беше брутално захвърлена в кошчето пред входа. Такова януарско отрезвяване е добро начало, за да не се пита човек като Джак Керуак: „Ще ме обичаш ли и през декември така, както ме обичаш през май?

img_20150203_230234.jpg

 Февруари
Някои деца, като 8-годишната Габи Ман от Сиатъл, имат късмета да случат на отзивчиви и благородни свраки, които в замяна на пилешка храна си плащат с мъниста, копчета и гевреци. Е, моите две свраки нито се оставиха да бъдат опитомени, нито някога се отблагодариха за тоновете фъстъци, с които ги храних през февруари. За сметка на това набюдавах бърза еволюция при синигерите, които успяха в рамките на седмица да се научат да чупят фъстъци в ръба на голяма саксия. Неволята учи, факт. (казано с гласа на сър Дейвид Атънбъро)

img_20150225_142155.jpg

Март
Фейсът пълен с мартеници, метрото в Берлин също. По статистики, българските студенти в Берлин са на второ място по численост след китайските.

Април
Бързо връщане към кошчето от януари със стих на Георги Господинов „Къде отива после излишната любов и кой я смита/кой изхвърля кофата/контейнерът къде е“, защото анимационният филм „Естествен роман в 8 глави“ от проекта Щрих и Стих, в който гостувам с една щипка драматургия, участва на международния фестивал в Дрезден. Дрезден все още е чудесно, приветливо място, въпреки ксенофобското движение ПЕГИДА (Европейски патриоти срещу ислямизацията на Запада). До края на годината Пегида ще се превърне в запазена марка на страха от чужденци и бежанци. Германският бивш Изток се оказва по-податлив на настроения срещу всичко не-германско. Има нещо гнило в Изтока, защото цялата година всъщност мина под знака на страховете (и самозатварянето) на Източна Европа.

r_screen2_sitebig_1518
кадър от „Естествен роман в 8 глави“, режисьор Милен Витанов

Май
Също като през май 2014 и 2013 продължавам да страдам от безсъние. Затова заспивам само с аудиокниги. Най-препоръчително е да се слуша „Хобитът“ на Толкин, защото изреждането на всяко джудже (Бифур, Бофур, Бомбур, Кили, Фили, Торин) е като броене на овце некст левъл.

Юни
Хубаво време, безоблачно небе, животът би могъл да бъде лесен, ако слънцето не примамваше хилядите велоцираптори (както Бояна Ламбер нарича вида брутален велосипедист) да напъплят по улиците на Берлин. В града с най-много, най-широки, най-функционални велоалеи, велоцирапторите предпочитат да фучат по тротоара, премазвайки краката на пешеходците с видна наслада. Ако ви довее вятър в Берлин, знайте, че животът е опасен, червеният светофар има стойност колкото пукнат грош, а колоездачът винаги ще намери начин да наруши около 42 правила на движението едновременно. Въпреки това именно юни е най-доброто време за гостуване в Берлин и тур из него на колело.

Юли
В София. Първото впечатление е, че си попаднал Анкх-Морпорк („Надали имаше как да се превърне в по-лошо място. Пряко попадение на метеорит, например, би могло да се счита за леко подобрение.“ по Тери Пратчет)
На втори поглед обаче човек открива, че София е чудесно място с излючително добра храна за телОто, за окото, за душата. Има невероятни котейли с ракия (да, да, трябва да се опита) в Щастливото прасе и невероятни хора,  с които човек може да обикаля Витоша, кара лодки на Панчарево, да открива и закрива изложби. Въобще, аз сърце София. Дори Рафи и разкопаната пустош около НДК са малки бъгове в сравнение с позитивното на други нива. #несешегувам.

img_20150802_111500.jpg
Панчарево, или „Софийското море“ в ранно сутрешна мъгла, малко преди да грейне слънцето и да тръгнат лодките

Август
Август не прави изключение, знаете как е. Социалките са пълни с крака на фона на летен коктейл на плажа с як залез за цвят, книга върху цици в бански и животътехубав-настроение. „Бос, рошав, в огненочервения зрак на вечерта, пеещ, поглъщащ вино, плюещ, скачащ, бягащ – това е начинът да се живее. Изцяло свободен върху меките пясъци на плажа.“ (по Керуак). Най-големите клишета всъщност са истина. Ако искам стабилна любов с 2016та, то трябва да се постарае отново да донесе море през август. Ах, да, и ако може още книги от издателство ICU за плажа, и не само.

img_20150818_182125.jpg

Септември, Октомври, Ноември, Декември
Последният отрязък година е пълен с крайни срокове, мъртви линии, последни минути и все такива финални реалности и метафори. Затова човек прекарва времето си в спорове по социалките (бежанци, криза, обори в родината, съдебна нереформа, отново бежанци, криза), прокрастинация, паника и мобилизация в последната минута.

dez

Та това беше 2015та. И тъй като съм чувАла, че е редно човек да направи верижна реакция, ще ми се да знам какъв е погледът назад на Све, Събина, Ани и 12 снимки от Ломовера.

 

Мини фестивал

Когато човек се върне от кинофестивал, иска да досажда на всички, кaто ги дърпа за ръкава по цял ден и вика ВИЖ, ВИЖ, ВИЖ ТОЯ ФИЛМ!
Та значи, вижте няколко станали ми любими късометражки от селекцията на фестивала на анимационното кино в Щутгарт.

1. Whole на William Reynish

В „реалния“ живот този филм е заснет на стереоскопично 3D, като то е част от историята. Но и без стереоскопията Whole е перфектен. Преди да пуснете клипа, натиснете долу вдясно CC (choose captions) за английски субтитри. Филмът е близо 12 минути, ако нямате време – минете направо на 2, той е 1 (минута)

 

2.Hot Dog на Jason Reicher

Тук малко се изложих, като казах, че ако Бекет беше написал късометражка, щеше да е тази. Оказа се, че Бекет вече бил писал късометражка, а именно кратък филм на име Филм. Значи, да се поправя, ако Бекет можеше да анимира, щеше да направи този гениално-абсурден излет из живота на патица, продавач(ка) на хотдог.

 

3.Light Motif на Frédéric Bonpapa

Синестезия в реално време. 18 музиканта, един примат, няколко цивилизации и само една огромна емпатия за край. По композицията Music for 18 Musicians, Section II на Steve Reich.

 

4. За край още един музикален клип. И на него няма да се спирам с някакво много- или малословие, press play.

Детската закуска и червеният тиган

Кокосово масло, ми рече мама,
се прави от кокоси, то се знае.
Зехтинът – от маслини само.
(А може ли от нещо друго да е?)
Сега когато знам, и край –
изтръпнах, щом я чух да казва:
“Я, бебешкото олио подай!”
О, малкият ми брат загази!
(Алън Катц в превод на Петя Кокудева)

Детските неща, както и совите, често не са това, което са. Например, детският паралич или детският аутизъм не изчезват магически, когато дадено дете навърши 16 години. И двете са неврологични състояния, които се проявяват в детството, но продължават цял живот. Затова Международната класификация на болестите (МКБ-10) не предвижда пируети около диагнозата след навършване на пълнолетие. Теоретично, тази класификация би трябвало да важи и в България. Теоретично. На практика много лекарски комисии принуждават родителите на деца с различни увреждания да се съгласят да променят диагнозата на шизофрения (най-често) или на умствена изостаналост при навършване на 16 години. Досещате се, обаче, че една диагноза не е само няколко букви върху формуляр, а носи със себе си последствия за начина на живот на засегнатото семейство. Променя условията за пенсия, лекарски услуги, индивидуални помощи. Условията, които трябва да се покрият за адекватна рехабилитация. Реално, това е изтласкване извън границите на системата.

Затова на 3-ти април родители на засегнати деца излязоха на протест в 10 града в страната. В София децата и семействата им бяха обградени от тежка жандармерия. По думи на очевидци, министър Калфин счел тази мярка за необходима – „За да не се гоним после по София„. На фона на това изказване, исканията на родителите изглеждат като недостижима утопия. Кой се страхува от няколко различни деца? И колко тежки полицая са необходими, да опазят София от тези толкова страшни майки?

Наскоро гледах чудесен кратък филм за малкия Анатол, който влачел след себе си шумен, червен тиган. Възрастните го пъдели, другите деце не разбирали как да играят с него, тиганът пречел. Всички виждали единствено тигана и шума му. Докато един ден Анатол срещнал една дама, която му показала как да ушие торбичка за тигана си. Как да покаже, че Анатол не е единствено и само пречещ тиган. За съжаление, целият филм все още не може да се намери онлайн, но обещавам да го пусна, когато това се случи. Дотогава, ако се питате как може да се помогне на семейство, което има различно дете, ето тук няколко съвета.

Не се отдръпвайте, останете в контакт с тях. И по думите на психолога Теодора Бочукова: „нека хората, на които се помага, остават автори на нещата, които се правят. Защото те са експертите и те знаят най-добре какво е необходимо“. Тоест, бъдете наоколо както бихте били с всеки един друг приятел.

Ах, да – и тук една петиция.

<p><a href=“https://vimeo.com/92037593″>La petite casserole d’Anatole (extrait)</a> from <a href=“https://vimeo.com/user24698276″>JPL Films</a> on <a href=“https://vimeo.com“>Vimeo</a&gt;.</p>

Революция под роклята

Революцията няма да бъде излъчена по телевизията, твърди Джил Скот- Херoн. Донякъде е прав – първо ще бъде туитната с подходящ хаштаг и едва тогава резултатът й ще достигне екрана. Да вземем за пример малкия революционен таг #askhermore, с който американските актриси се борят против битието на дизайнерски закачалки. Защото  точно към това ги приравняват въпросите колко часа ти отне да се приготвиш и кой дизайнер те облече. Или тенът ти колко нюанса златистосиво е, докато ти искаш да кажеш нещо съвсем друго. Да говориш за работата си, за ролята си, за приятелите си. „Как се подготвихте за този филм“ изглежда запазен само за мъже-актьори въпрос.

И, алелуя, актрисите повикаха, репортерките (поне в Щатите) последваха. Малка крачка по червения килим, но голям скок за жените. Както наскоро си говорихме по блогофона*, да си жена не означава да следваш някаква диктатура на външния вид и да изпадаш в екстаз пред светото тънко токче на Джими Чу.

Рийз Уидърспун даде още един глас за акцията в навечерието на Оскарите и ми беше крайно приятно да гледам, как репортерките поне се опитваха да минат отвъд хоризонта на червилото и роклята. #askhermore накара и Нийл Патрик Харис да изглежда трижди нелепо, когато представи Уидърспун като нещо сладко, което котката е довлякла улицата и човек може да изяде with her spoon.

Тази година някои тв и интернет канали тръгнаха с хъс по новата революционна пътека – на почти всяко награждаване. Ето тук може да се види разкошна Розамунд Пайк на Critics’ Choice Awards. „Не се сравнявай с другите“, казва тя. А въпросът е, кой съвет най-много й е помогнал да оживее в тази (евфемистично казано „challenging“) индустрия. Та, долу новите дрехи (на царя също), да живеят новите въпроси. Защото още великата Коко Шанел е знаела, че „нищо не излиза по-бързо от мода от дълга рокля с дълбоко деколте“.

====
* Що е то женствеността и има ли то почва у нази беше блог-диксусия, в която се включиха Събина, Ана Динкова, Роси, Бояна, Све, Биляна и въобще, много хубава седянка и четиво стана.

Cherchez la femme

Преди години ми се случи да работя студентска работа в магазин за строителни материали в Берлин. Трябваше да се направи пълна инвентаризация в рамките на седмица – да се преброят всички гайки, чукове, пили, триони, ластичета и бидета. Попаднах в смяна с друга българка, Мария*. Докато брояхме ластичета и гайки, животът беше чудесен, слънцето светеше […]

Не стреляйте по лекаря

„Имаше, разбира се, засечка.
— Параграф 22 ли? — запита Йосарян.
— Разбира се — отвърна любезно полковник Корн.“

Забелязали ли сте, колко вестникарски заглавия от последните 10 години съобщават за побои над лекари? Проблемът с насилието над медици не е нов, но редовно е смитан под килима. Още през 2009-та лекари и сестри протестират срещу засилващата се вълна нападения от страна на пациенти (от всякаква възраст, пол, занятие и етнос. всякакви!). Още тогава лекарски организации настояват за инкриминиране на насилието над медици. Едва през 2012-та в Наказателния кодекс влиза промяна, която предвижда 5 до 15 години затвор за побой над медик. Too little, too late – побоят над лекари по това време вече се е превърнал в неписана норма на поведение. Осъдени след престъпление срещу лекар няма.

Миналата година, когато граждани на градус в Овча купел нападнаха брутално и безсмислено екип на Спешна помощ, новината получи няколко минути телевизионно време, дежурният ТВ психолог д-р Михайлов обобщи, че това се дължало на „разпада на морала в българското общество“, а самото общество поцъка с език и забрави. Съдът освободи задържаните за побоя.
И тъй щото почти всеки се е сблъсквал с кусурите на недохранената здравна система, обществото даже коментираше из социалките, как било разбираемо, че хората си „изпуснали нервите“.

Въобще, изпускането на нервите има особен статут на похвално дело. Постъпка, посрещната с одобително клатене на глава: „нема да търпим, я!“. Някои жени си заслужавали боя, децата пък съвсем, а животните по презумпция трябва да бъдат бити, щото видиш ли, човек си изпуска нервите. „Необходими са още законодателни мерки, защото практиката показва, че хората си позволяват не само да нападат лекарите, а и да възпрепятстват оказването на спешна помощ“ – заявил председателят на здравната комисия в парламента ген. проф. Стоян Тонев. Интересно тук е не отклоняването на вниманието на читателя към акционизъм (ще променяме вече променения закон), а констатацията, че хората си позволяват да нападат. Че се счита за нормално да посегнеш някому. А когато се спомене български произход на насилника, случката веднага получва етикет „изпускане на нерви, заслужено“, или пък „забавно и смешно“, както например една новина от юни тази година, 45-годишна жена „фраснала“ неочаквано лекарка в лицето. Смях.

Та така и министър Москов си изпуснал нервите. А може би просто се опитва да пести? Да речем, другият месец, след побой на лекари, примерно, в Полски тръмбеш, той отново ще се вбеси и ще забрани спешна помощ за Полски Тръмбеш, после същата процедура в Перник, а после в Пловдив, и така – докато обхване цялата страна. Може към индивидуалния здравен пакет министърът да включи безплатна услуга бой на лекар, и съответно да разшири индивидуалния пакет на медиците с платена услуга лечение на побой от пациент. Така няма да му се наложи да подобрява условията за работа в Спешна помощ. Въобще, повече нищо няма да му се налага да прави. Току виж всички си изпуснат нервите, хванат се за гушите и накрая не останат ни медици, ни пациенти. Няма лекари, няма проблеми. Останалите живи след тази малка гражданска война да се упражняват за операции на кухненската маса с малко тъпо ножче за белене на плодове.

— Той не се нуждае от операция — възрази другият. — Раната е малка. Единственото, което трябва да направим, е да спрем кръвотечението, да изчистим раната и да направим няколко шева.
— Но аз никога досега не съм имал случай да оперирам. Кое е скалпелът? Това ли е скалпелът?“
(Параграф 22, Превод от английски Боян Атанасов)

Та докато не се случи реално прилагане на закона, независимо от възраст, пол, занятие и етнос, докато няма подобряване на условията в сферата на задравеопазването и в периферията на обществото, а само изпускане на нервите, гръмко тупане в гърдите (бесен съм!) и популизъм на килограм, ще има повече от една засечка. Пазете си нервите, с други думи.

Иде времето на еднорозите

Светът е голям и опасности дебнат отвсякъде. Ето, например миналата събота, 24 часа ни предупреди с ГЛАВНИ БУКВИ и много невидими удивителни за нова, страшна епидемия: Идело времето на старите моми! Прескочи ми сърцето. Все се надявах, че някъде живеят стада бели и блестящи еднорози, които ще помогнат и на последната девица или стара мома да не остане такава. Е, не както си го представихте! Еднорогът е нещо като дъга, четирилистна детелина и прочие вестители на щастието, само че се е специализирал в намирането на съпруг и помага за плодородие на утробата –  две неща, които според статията в 24 часа, са смисълът на женското съществуване. Всяко създание от „слабия пол“ на възраст между 16 и 36, според авторката, би трябвало да извърви правилната линия „абитуриентка-студентка-булка-люлка“. Иначе ще настъпят страшни природни катастрофи, бездетните жени над 40 ще умрат в пъклени мъки, незадомените над 30 ще се самоубият в ридания, котките по света ще останат без дом, да не говорим за стотиците неоплетени шалове. Макар, като се замисля, шаловете май са извън играта – всяка една стара мома на 30 може да изплете шал и после да се обеси на него. След сексуалната революция и ерата на Водолея явно иде Епохата на Старите Моми, тези дракони на съвременното общество. А може би орки, не знам. Не познавам стари моми. Необвързаните ми приятелки над 30 също не познават, питах вече, но ако срещнат някоя, ще ми се обадят. Мисля дори да направя 24часова гореща линия.
После обаче ми хрумна, колко бедствия ще ни донесе тази Епоха! Ами ако се допуснат фактическото съжителство и регистрираното партньорство! Ако всеки може да прави каквото си иска, да живее както си иска, и най-паче да се чувства щастлив далече от брака?
Недопустимо. 10388627_10153213377442814_8862171205879930823_n
Затова малко порових из мрежата, прочетох малко пророчества на Ванга и Нострадамус и се успокоих. Няма опасност от инвазия на стари моми, оказва се. Последната била умряла някъде около 1831-ва. Оттогава насам не са срещани, освен по страниците на някои вестници, книги и стихосбирки.
Отдъхнах си. Няма да инвестирам в гореща линия за своевременни предупреждения от опасност от стари моми. Но ако все пак срещнете някого, който твърди, че ги има, съберете смелост и му кажете истината. А single хората не са стари, а просто необвързани, както точно преведе Събина П.. Или пък както рекна един добър приятел: не съм сингъл, албум съм.

Демек, никой човек не е остров, затворен в себе си.

П.С. ако искате да осиновите котка, моля погледжайте тук за най-вдъхновяващите спасителни акции от от изобретяването на котката насам. А най-хубавите шалове, които съм изплела досега, се намират на http://www.knitty.com.

П.П.С. Сексът и Градът, чийто дух обикаля страниците на родната преса, е нещо като вчерашен вестник и лански сняг. Ако не сте чували за Girls, наваксайте 🙂

 

 

Голямата игра

От няколко месеца си губя времето с една игра, Clash of Clans. Както при други multiplayer стратегии, и тук си строиш село, ставаш член на някой клан, трепеш се с други играчи, целият ти клан се трепе с други кланове – въобще, патаклама, строежи, пак патаклама и опити да си запазиш селото, честта и ресурсите, докато ограбваш врага. Ах да, също така е важно да мислиш за благото на целия клан и да даряваш трупи на съселяните си.

В началото, още неопитна, се включих в един германски клан. По местоживеене, един вид. Твърде бързо разбрах, че другарите ми много СТРОГО се придържат към правилата, които са си поставили. Например, съотношение на подарени и приети бойни единици (2:1), брой на трофеите, и какво ли още не. Адски се напрегнах и нервно се тресях в електричката, дали всичко ми е наред, колко стрелци дадох, колко варвари измряха и с колко строежа съм изостанала за седмицата. Рекох си, тц, не може повече така. Вдигнах си чукалата и варварите и отидох в  англо-саксонски клан: The Targaryans. Гарант за сила и успех. При тях няма значение кой си. Няма значение, колко правила си спазил. Но има значение колко постигаш в битка. Тъкмо свърши една война, хоп, въвлечени сме в нова. Една вода нямаш време да пиеш между боевете. Пак се напрегнах в електричката, че не се бия достатъчно в живота. Постижения, постижения, постижения. На война като на война..

Е, казах си, Омръзна ми. И се включих в клан с лежерни български играчи на име „България“ (доста изчистено име, в сравнение с безчетните „България 681“, които миришеха на патриотично долнище). Още с влизането ми в клана, веднага получих напътствия за живота как да си построя селото. Не така, а иначе. Слушайменесега!! Загубих време да обяснявам, че си имам МОЙ план за живота и играта. Че ако имам нужда от съвет, ще си кажа. Различните цели имат различни пътища към тях и прочие.

И така, след като си премерихме пишките, чия стратегия е най-яката и правилната, и моята взе, че се оказа яка, започнаха едни небрежни подпитвания.
– Ти, сега, платила ли си за т’ва ниво? Колко gems си си купила?
– Не съм плащала – казвам.
Насреща ми вее хладина и недоверие. Никой от играчите в „България“ не вярваше в добруване, което не минава директно през джоба или стомаха. Постепенно разбрах, че „посрещането“ в началото (онова с досадните напътствия), има просто обяснение. Съиграчите ми бяха като колективен организъм, който се дели на много крайници и една глава. „Главата“ мисли. Тя е законодател, оракул и родител ведно. Тя казва, крайниците изпълняват.

– Ей, я ми виж селото. Сега к’во да правя?
– А сега?
Та значи, крайниците зависеха от мнението на „главата“ дори за най-елементарни ходове, за които играта сама ти напомня в удобни двуредия, докато зарежда. Ако ги прочетеш. Но, от друга страна, така загубата никога не е лична грешка, ами ей на, съдба.
– Яко паднах, ама щото Пешо ми каза да взема само пет стрелци.

Самият лидер на клана не беше много наясно с основните си функции. Онзи ден нов редови член вика в чата:

– Ей хора, искам да стана лидер!
– Питай Никола, той е лидера – отговарят му.
– Никола, направи ме ко-лидер! – казва новият.
– Как става т’ва? – пита Никола.
– Ами цъкаш тук, ставам старши, цъкаш два пъти, ставам ко-лидер.
– Готово. Ама к’во значи сега тва, дет направих? – пита накрая Никола.

Та уж на игра, в един миг ми стана ясно колко лесно е да станеш лидер у нас. Намираш някой, който да цъкне където кажеш, и чак след като вече е цъкнал да те попита, а бе аз к’во направих?

Една голяма глупост, идеше ми да кажа, като отдавна вече не мислех за играта. Ама си замълчах. Не ме разбирайте погрешно, клан „България“ не е България. Междувременно си намерих друг, читав български клан, в който си играя на спокойствие. Просперираме. Но това не прави клан „България“ по-малко реален. С други думи, дано повече хора са прочели правилата на играта до 25ти май и да са погледнали кой точно нов играч (с широка усмивка) казва, „братчед, я цъкни тука да стана лидер“.