Поетичен барут

Признавам, преди четях Рада БаруЦка с известно удоволствие. Ако не знаете коя е БаруЦка, мога да ви успокоя – никой не знае. Поне не на горната земя. В общи линии, явява се нещо като желязна лейди на интернет критиката за поезия – владетелка на самурайския меч, стрелите с кураре и кафето с арсеник (трифедно). Представям си я облечена в жълто като Ума Търман в „Убий Бил“, сплела власи в тънка плитка яко камшик, докато си попълва списъка с български поети за убиване. Важно е да умрат мъчително, с много слуз и кръв, а червата им да се стичат по екрана ви в спазъм.

giphy

Не мога да отрека, че някои нелепи вериги от думи (всяка на нов ред) са сериозно поетично престъпление,  и некогаш Рада имаше точни попадения в тая мишена. Но напоследък критиката й предимно пръска слюнки като от форум на български вестник (сещате се, под всяка статия има духовити коментари за телóто, ума и живота на автора), примесени с парчета ябълка от сух немски щрудел, с който БаруЦка се е задавила, но няма кой да я потупа по гърба. Например, един поет си имал „допелгангер“. А защо да няма и пропелер от киндергартена? В тоя ред на немски думи, трябва да река, че когато ръстът на даден автор стане редакционен лайтмотив, изпитвам силен  ангст.

56987998

В крайна сметка в критиките напоследък Рада само привидно анализира текст, докато всъщност кулоарно прави вуду кукли на авторите и бичи игли в тях – къде акупунктурно за изцеление на родната литературна среда (наистина не всичко е цветя и дъга), къде обаче ей така, за болка и малко забавление в народното позорище.

nelson-munt-ftard-bitches

Без малко да подмина само с едно повдигане на лявата вежда новата пиратка на Радка (ово е рима), но тя пък взе, че гръмна право в окото ми – беше пратена по любимата ми стихосбирка за 2015 „Когато заспят“ на Надежда Радулова. Затова – въпреки аритмията, киселините и пренебрежимо леката мигрена, които получих след декемврийския празнично-критичен обзор – бързам да ви споделя, защо имате по-малко от 72 часа да забравите БаруЦка и да намерите стихосбирката на Радулова, ако искате  да прочетете събитието на годината в рамките на самата година. Не, че не можете да го сторите и през Новата година, но четенето сега би било сравнимо с чувството да си гледал филм, награден с Оскар, още преди да го наградят.

Та ето няколко причини ЗА, а не против поезията на Надя Радулова:

  • Знам, че е клише човек да казва колко физически е преживял дадена книга, но клишетата са клишета, защото са самата вездесъща истина. Стихотворенията в „Когато заспят“ преминават през тялото, удрят ъпъркът в стомаха, който от удара се свива до размерите на билярдна топка с тежестта на черна материя. Попадаш в свят, в който сякаш Harmony Korine е решил да снима филм по мотиви от братя Грим, а Надя Радулова пише сценария с безукорно точно римувано стакато, докато зрителите „вдишваме прах и издишваме страх“.“Уж са раните малки – нежна бродерия –
    но превръщат Луиза в приказна прерия,
    където страховете са крехки койоти,
    змиите гръмват шампанско, светят степните котки,
    и препуска кръвта като стадо бизони,
    а над тях пътешества душата – в балон,
    и най-сетне боли, и най-сетне боли…
    И небето е кактус с милиарди игли.“
  • Поезията била музика без музика, казва друго клише. В тия стихотворения има толкова много ритъм и блус, че Марица става Мисисипи, а ти  потъваш на дъното й, докато полицейските прожектори нарязват „на кръгове и ленти тишината“.
    Бих искала да си татуирам част 3 от „Нека ти разкажа за Марица“ на лявата китка. Ще бъде татуировка, за която дори когато грохна и кожата ми стане като костенурче чело, няма да съжалявам нито миг.“Но нека ти разкажа за Марица.
    Тогава съм обикновена костенурка,
    прастар епически герой,
    по цял ден медитирам в тинята, но ето
    веднъж надуших кръв, небето
    бе слязло ниско сред папура,
    видях ръце и глезени, проблесна стръв
    луната се обърна по корем и в транс
    Ich bin nicht wild вълните залюляха я,
    Ich bin noch jung! Und rühre mich nicht an…
    И полицейските прожектори нарязаха
    на кръгове и ленти тишината.“
  •  Ако БаруЦка, счита, че Надя Радулова била „написала нещо, казала нищо“, струва ни се, трябва да й препоръчаме да си купи захарен памук. Може би тогава ще усети колко далече от това състояние е плътната поезия на Радулова. Или по-скоро на небцето й може да остане приликата със собственото нещописане-нищонеказване. Също по братя Грим, някак.
    И като казах памук, внимавайте с тази книга. Защото точно, когато е станала мека като памук, разсича брутално секунда след това – с електричество. Както казва Биляна Курташева (по-хубаво от нея не мога да го река):

    „Внимавайте с местоименията в тази  книга , между тях има и безвъзвратни. Внимавайте от коя страна на заспиването ще се окажете. Пазете се от случайни – дълбоки – наранявания; и добрите читатели не са застраховани. От градските легенди на една въобразена ретро София („Площад Гарибалди“) през новите тийнейдж бездни („Луиза излиза“) до капаните на собственото тяло, от които упойките не спасяват („Безкрайно мое нещо ти“), Надежда Радулова създава поезия, едновременно танцуваща и трагическа, припяваща и задавена, висока и напрегната, която може да се окаже еднакво притегателна и за фенове на „Игра на тронове“, и за страстни читатели на Емил и Дикинсън и Дилън Томас.“

И така, остават ви само 72 часа до края на годината, за да забравите Баруцка завинаги и да прочетете събитието на годината. Книжарниците ви чакат.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s