Краят на булеварда

„Казвам се Долфи Смилер. На английски – Смайлер“ – представя се глас зад кадър в късометражния документален филм Краят на булеварда (Boulevard’s End). Мястото е „Венис Пиър“, Лос Анджелис.  „Уошингтън Булевард“  свършва,  океанът започва.
„Обичам да пея от сърце“, казва Долфи Смилер и тананика нестройно мелодия – на пресекулки. Ако се съди по гласа му, сърцето му вече трябва да e влязло в (най-малко) деветата декада на живота. Камерата следи хора, които ловят риба, разхождат се. Спокоен следобед на вълнолома. Долфи начева първата строфа от песента на Меки Ножа от Опера за три гроша:
„И акулата, тя има зъби…“, а старческият му глас трепери. После рязко спира. „Не помня вече песните, знам само началата“, извинява се той. „Една песен обаче знам до края“ (казва и започва да пее):
„О, Бухенвалд, да те забравя аз не мога,
съдба защото си ми ти.
Сал който те напусне, той разбира
красивото на свободата да цени“*

***
За съжаление, филмът не спечели награда на фестивала в Потсдам, където го гледах. Но след това научих малко повече за песента. През 1938-ма година се появява „мода“, концентрационните лагери да имат собствена песен. Командантът на Бухенвалд, прославилият се с бруталност Артур Рьодл, също пожелава такъв  химн на лагера. Остава обаче недоволен от официалните, специално написани песни и затова предлага 10 марки на затворниците, ако сами напишат химна си. Сред лагерниците се оказва либретистът на Лехар, някога цененият и прочут поет Фриц Льонер-Беда. Музиката идва от не по-малко прочутия за времето си във Виена кабаретист Леополди. Написаната от тях песен толкова харесва на Рьодл, че той принуждава затворниците да я пеят сутрин, обед, вечер – под строй. Ако някой сгреши строфа или излезе от такт, бивал бит и малтретиран. Затова лагерниците измислят сложна система за подредба на строя – най-музикалните отпред и близо до Рьодл, останалите само отваряли уста.
Авторът Фриц Льонер-Бреда е преместен година по-късно в Аушвиц, където е пребит до смърт. Лагерфюрерът Рьодл се самоубива през 1945. Долфи Смилер, който вероятно е бил сред редиците близо до ухото на Рьодл, оцелява. Чуйте.
***

и тук историята на спасяването му

*
Преводът е мой и свободен. По-скоро опитах да запазя ритъма. Припевът продължава така (превод от статията за Льонер във wikipedia):

O Buchenwald, wir jammern nicht und klagen,
und was auch unser Schicksal sei,
wir wollen trotzdem Ja zum Leben sagen,
denn einmal kommt der Tag, dann sind wir frei!

O Buchenwald, we don’t cry and complain;
and whatever our destiny may be,
we nevertheless shall say „yes“ to life:
for once the day comes, we shall be free!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s