Кой? (или на север от поезията)

През юли 2007-ма,  докато светът очаква поредния „Хари Потър“ (и даровете на смъртта), в Русия се случва леко литературно земетресение. В епицентъра му е книгата Анти-Ахматова на Тамара Катаева, която казва, че поезията на Ахматова е  „дамско ръкоделие“, а не литература, а самата Ахматова е продукт на систематично митотворчество. Анти-биографията става бестселър за броени дни. Литературните критици са шокирани, протойерей Михаил Ардов (публицист и свещеник от Православната Автономна Църква) полага клетва, че не само няма да прочете тази книга, но дори никога няма да я докосне с ръце. Критиките са като цунами, което обаче залива предимно авторката.На преден план е поставен въпросът „Кой?“. Коя е Татяна Катаева, как може педадог (!) да си позволява да пише за литература, кой е „истинският“ автор, чий псевдоним е това. И, разбира се, Катаева е провъзгласена за нов Херострат. Съвсем малко гласове посочват, че книгата изследва интересно културно явление, че предлага възможност за нов прочит на Ахматова, че е добре да се подходи сериозно към тезите, която изнася. Да се говори тематично, не лично. Тези гласове потъват в общия хор „Кой!“ и “ Как смеят! Позор!“.

Нещо подобно, но в много по-малка степен по скалата на (мнимия) Херострат, се случва сега и в България. Става дума за съвсем лека амплитуда на вълненията – да ги наречем условно Радини. Защото в епицентъра на мини-земетресението е Рада Барутска, на която не пей ѝ се, не смей ѝ се, а добра поезия чете ѝ се, и около която Рада в момента се чува единствено въпросът „Кой!“, а не какво пише.  Признавам, чета Рада, особено когато безпогрешно напипва неравномерния пулс на маниерното стихоплетство – нещо като #foodporn в инстаграм, само че поетично. С подходящ филтър и разбира се, с

всяко
малко
изречение
на нов ред.

Смятам обаче, че в Ламцадрицата от Март 2014 Рада греши.  Става дума за критиката й към Северна тетрадка на Марин Бодаков.

Понякога минимализмът в поезията прилича на минувач, оглеждащ се във витрината на случаен магазин. Това е всъщност силата му. Поетът-минималист няма претенции да бъде пророк, аед или бард. Поезията му/ѝ живее на улицата, яде супа до теб в обедната почивка, изкачва се по стълбите заедно с бабата от горния етаж или разхожда куче пред блока. Трябва само да я чуеш/видиш. Не е необходима акробатична  афористичност, за да хванеш в няколко реда шума на ежедневието. Разбира се, вече е 21-ви век (дас айнундцванцигсте ярхундерт, според Крафтверк), и около формата се забелязва умора – минимализмът все по-често звучи твърде случайно и произволно. 142 знака в Туитър са по-знакови от куп стихосбирки, поезията е сега във статусите, които пишем под логото синьо.

Именно затова Северната тертадка  на Бодаков изпъква на фона на случайното, статусното и сокоизстисканото стихотворчество. Неговият минимализъм не е кой да е минувач, а неслучаен наблюдател, който вижда „внезапните гледки към края”, а после успява да вкара тинитуса на живота в няколко затрогващи реда (някои биха казали, не, не тинитус, а тройно басо континуо – самота, смърт, тъга).  Защото тази поезия е сантиментална, сувенирна. И невероятно затрогваща. Тук иде въпросът, защо вече споменатият 21-ви век по инерция припикава с хипстърска ирония сантимента и защо човек не иска да се остави на лекото стискане на гърлото, когато не може да „отбие“ тъгата („да отритна далече устата й“, както пише в тетрадката). И докато чета емоционалните няколкостишия на Бодаков (свъсем съзнателно и без грам хипстърски срам казвам „емоционални“), а после критиката на Барутска, искам да се надигна от мястото си като нетърпелив свидетел от американски съдебен филм и да се провикна към съдията – „Възразявам!“. Възразявам на твърдението, че „този тип поезия се стреми да не казва нищо, т.е. да не оставя никакви следи във въображението и въобще в ума на читателя“. Ето  веществено доказателство номер 1:

Навън е 2ºC,
привидно свечерява вътре.
Млечните зъби на небето
са избутвани весело от постоянните
в малката му уста.
Небесните млечни зъби останаха във въображението ми още след първия прочит.  С физическо чувство за привечер, което казва на ума да „замълчи“  – преднина на сетивата. Погледай малко, как луната, все още копие сама на себе си,  се намества в ивицата небе привечер. Как звездите първо пращат млечния си отпечатък, преди да заемат плътно местата си, като в картина на Ото Модерсон. Или детската уста, където млечните звезди трябва да слязат, буквално избутани  от наследниците си под тесния свод на неб(ц)ето. Отпусни се читателю, вдигни поглед нагоре и въпреки смога и светлинното замърсяване в големия град виж бледите резци на небето. После прокарай език зад зъбите си, за да усетиш неравните ръбове на звездите в твоята „орехова черупка“.
Или да преразгледаме делото на другия обвиняем:
Вестникът пристига в 2:45 сутринта
Червените юмруци на снега, разбиващи прозореца.
Линиите на семейството, на пътника и на лечителя –
всички линии в дланта на зимата са на топка.
Някой да е изненадан?
Някой да е изненадан.
Към тези редове Рада пита: „За какво става дума? Къде и кой и какво? Какъв лечител?“.  Тук бих искала да изтичам до основното училище, да седна на третия чин до прозореца, и да преживея отново как другарката Маркова* ме пита какво е искал да каже авторът, или по-скоро, защо не го казал, както е искал да го каже или какво е мислел атворът, докато e мислел…И най-вече КОЙ! целуна Джени в цъфналата ръж? Вкратце, въпроси, които – ако приемем поезията като абстрактна надстройка на познатия свят – са несъстоятелни.  Теоретично, авторът би могъл да даде съвсем точен лечител на читателя. Да кажем, класически такъв, с бяла като сняг брада и съсухрена длан, чиито линии са малки, дребни, нечетливи, а линията на живота му е точно до чернодробната, но това мое допълнение, е резултат на твърде много гледане на кино. Приписвам точно този лечител неправомерно. Ако авторът разтълкува подробно линиите в дланта на снега, от това би ли станал по-добър описаният момент?
Тоест, както парафразира Р.М.Пърсиг Платон в началото на Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет:
„А кое е добро, Федър,
и кое не е добро —
трябва ли да искаме от когото
и да било да ни каже
тия неща?
Един приятел, успял да прочете книгата до край, твърдеше, че Пърсиг давал отговор именно там, в края, в последното изречение. (който иска да се увери  – да кликне тук)
И като заговорихме за филми, Северната тетрадка е сборник с филмови пръски.
„възрастна двойка на пазар,
„Тази ябълка, мила, не можем да си я позволим” –
и отминават с достойнство“
Сред десетте заповеди на сценариста някъде на първо и второ място стои „Показвай, а не разказвай“.
Така че, нека се доверим на сантимента и „внезапните гледки към края“. Бих препоръчала на всеки Северна тетрадка за подарък за Коледа, време меланхолно, северно, когато човек пътува, за да се прибере при линиите на семейството, и когато не е толкова важно какво иска да каже автора, а как го прави. А отговорът на „как“ го прави авторът на тази тетрадка според мен е: прави го чудесно.
Иначе, за да затворя кръга,Питането кой! също не е важно, нито по Коледа, нито сега – преди Великден.
Очаквам с нетърпение Ламцадрица 7 🙂
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s