Крушки и опашки

Рано сутринта на 14ти февруари цял Берлин мирише на варени картофи. Метрото пъпли претъпкано. Де що има киноман е нарамил програма под мишка и тръгнал да се реди на опашка за филмовия фестивал Берлинале. Но Берлинале означава само едно – чакане. Опашка за билети (дори да имаш акредитация ти трябва билет), опашка пред киното, опашка пред тоалетната, опашка след тоалетната за да влезеш отново в залата. Най-често обаче не влизаш никак в залата, защото разпределянето на билетите е нещо като военна купонна система. Непрекъснат недоимък. Пред входовете на кината хора с нервни тикове се озъртат за търговия на черно. Други вадят спални чували и прекарват нощта пред билетните каси в търговския център на Потсдамер Плац. Тази година съдбата се подигра именно на тези стоици. Рано сутринта в петък, 9ти февруари, сигнал за тревога накара охраната да опразни центъра – въпреки протеста на недоспалите. В 9:30 стана ясно, че причина за тревога няма, автоматичната аларма сама се е включила. Бунт на машините срещу изкуството. Опашките, обаче, освен криза са и шанс – например за интересни срещи.

Ларс фон Трир и Ник Кейв

IMG_20140213_122814[1]

Вечерта на 14ти февруари, безистена на кино Синемакс. Двама полски клошари се навъртат около чакащите. Единият прилича на Ларс фон Трир – няколкодневна русолява брада, мрачно-сърдит поглед. Носи ръкавици, сигурно за да прикрие тауировката на ръката си, по която биха го разпознали. Другият е с черна мазна коса, внушителни вежди. Абсолютен Ник Кейв.  Ларс фон Трир и Ник Кейв предлагат водка на опашката. От съпричастност, някак.  „No, thanks“, отклонява публиката любезно. След всяко „не“ двамата обръщат по глътка. Половин час по-късно става ясно, че rien ne va plus,  никого повече няма да пуснат в киното. Ала брожението пред залата не спира, защотото операторът на филма, който ще върви, не е успял да влезе в киното. И няма и никакъв шанс да го стори – охраната е неумолима. Операторът, мъж на ръба на нервна криза, се опитва да телефонира с някого. Няма обхват. Няма късмет. Нищо си няма. Отчаян, посяга към бутилката на двамата другари, които гледат отстрани. Те му я подават със замах, (най-сетне някой ги уважава!), но водката е свършила.  F*ck you, Lars, това със сигурност беше поредната ти провокация.

Майките

Вампирите са истински пънкари и никога нема да умрат. Даже Джим Джармуш ги покани наскоро да преминат прага на артхаус-киното. Чакам на опашка за вампирското mockumentary на режисьора на Flight Of The Conchords. Девойка вляво вади сандвич от чантата си и чесновата му нотка влудява всички. Тълпата иска кръв – все пак повечето от тях са хора, които прекарват дните си в галоп от опашка към опашка, живеят на адреналин, вода и бонбони против кашлица. Натискът расте. Оказвам се притисната в корема на суховата висока дама. В този момент киното отваря паст и поглъща само четвърт от чакащия планктон. За останалите усилията отново са били всуе, животът няма смисъл, а смъртта също не е решение, защото може да станеш вампир, да снимат филм за теб, а на Берлинале да не те пуснат на премиерата му. В крайна сметка на стълбите оставаме сами с петната от размазан сандвич, разпоредителите и високата суховата дама. Изглежда отчаяна. „Със сигурност ще успеете за някоя друга прожекция“, успокоявам я. И това няма да ми помогне, въздиша тя. Заедно с разпоредителите сядаме на стълбите и тя ни разказва, как дъщеря й е станала член на детското жури. Как всеки ден чака дъщеря си в това кино и досега не е успяла да влезе на нито една прожекция. Вече живее във фоайето като Том Ханкс на летище. Добре, че фестивалът свършва след няколко дни. Разпоредителите кимат разбиращо).

В последния ден на фестивала правя сетен опит да видя вампирския филм. Акредидациите в тази неделя, наречена „ден на публиката“, имат стойността на обелка от картоф. Повечето критици и кинаджии са си заминали, останала е само берлинската пехота. На черния пазар се предлага голямо количество билети – за филми, които никой не иска да гледа. Горе-долу две трети от програмата. За сметка на това за останалата желана трета няма никаква надежда за пробив през опашките. Отново си казвам, че това е последното Берлинале, на което ще стъпя (няма премиери, добрите филми така или иначе тръгват точно седмица по-късно по кината, наградите предизвикват многократен фейспалм), но този фестивал е истински вампир. Макар и безкръвна сянка сам на себе си, не умира. До нови срещи по опашките!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s